Името ѝ беше Април Донадио. Детето, което вече растеше в нея, щеше да бъде момче, Бърнард. Април щеше да му даде фамилията Донадио, за да носи той със себе си парченце от тях в името си, и през годините тя често говореше на момчето за неговия баща какъв човек е бил, колко смел и малко тъжен и как макар времето им заедно да било кратко, той я бе дарил с най-големия подарък — беше смелостта да продължи. Това беше любовта, казваше тя на момчето, това прави любовта. Надявам се някой ден ти да обичаш някого така, както аз обичах него.
Но това стана по-късно. Автобусът с оцелелите, общо дванайсет: можеше да продължи така завинаги. И в известен смисъл точно това направиха. Зелените поля на лятото, изоставените, застинали във времето градчета, гъстите, изпълнени със сенки гори — автобусът вървеше безкрай през тях. Те бяха като привидение, преминали във вечността, зона извън времето. Бяха и не бяха, невидимо, но доловимо присъствие, като звездите в небето през деня.
III
Полето
Северен селскостопански комплекс
Оранжева зона, извън стените Кървил, Тексас
Юли, 79 Сл.В
Двайсет и три
Дий Ворхис беше казала, че иска да изведе децата.
Но не беше само тя. Всички жени, както съпругът ѝ Къртис щеше скоро да научи, работеха по плана. Сали, братовчедката на Дий, и Мейс Франсис, и Шар Уидърз, и Сиси Коли, и Али Дод, и дори Мати Райт — постоянно изнервената, непрестанно бъбреща Мати Райт — казали на съпрузите си едно и също. Истинска засада, жените обграждаха мъжете отдясно и отляво със съпружеска настойчивост, на която не можеше да се откаже: Няколко часа на слънце, говореха те, лежаха в леглото или миеха чиниите или четяха на децата за училище. Какво лошо има? Нека този път вземем децата.
И не че не бяха водили момичетата извън стените и преди, напомни му Дий, двамата седяха заедно в миг на спокойствие в кухнята, след като бяха сложили момичетата да спят. Ами онзи път, рече тя — преди колко време беше? — когато ходиха до Зеленото поле за рождения ден на Нитя. Сири беше още прощъпулниче, Нитя мъкнеше със себе си онова мръсно одеяло. Онези безметежни часове под преливника и пеперудите, дали си спомнял? Как се носели по някакво въздушно течение, а ярките им криле се спускали надолу, после отново се издигали и онази, която изненадала всички, като кацнала на носа на Нитя. Дий каза: Как може да не усетиш присъствието на Бог в такъв миг? Сладкото, свободно чувство, което пораждаше, момиченцата се смееха, ли смееха, далеч бяха часовете на предупредителната сирена, в някакво отдалечено бъдеще, а синьото небе беше надвиснало отгоре им, сякаш самият рай се е спуснал над главите им, над тях четиримата, които заедно бяха отвъд стената. Наистина беше в зелената зона, така е, тя не би казала, че не е, но можеха да видят периметъра оттам, наблюдателните кули, постовете и оградите с навита бодлива тел, а и кой решаваше за тези неща, всъщност? С какво се отличаваше и с какво беше по-опасна от една разходка до Северното поле? Крък ще бъде там, както и Тифти (името ѝ се изплъзна, преди да успее да се спре, но какво ли би могла да направи?); имаше и укрития, ако нещо се случеше, но защо трябва да се случва нещо? Посред летен ден? От месеци капаните стояха празни, нито един дремльо не бяха видели да се навърта наоколо. Всички така казваха. Няколко часа на слънце, далеч от сивотията и мръсотията на града. Летен излет из полето. Нищо повече не искала.