Единственото по-значително възвишение на този остров изглежда беше скалата, която вървеше косо от носа в северната част на залива до десния бряг на реката. Що се отнася до северната област, картата я сочеше като безводна и песъчлива, докато зад реката се разстилаше огромно тресавище, което се удължазаше на юг като заострен нос. На североизток и югоизток се простираха дълги редици дюни, които придаваха на тази част от брега съвсем друг вид в сравнение със залива Слуи.
И най-после, ако се съди от мащаба, начертан в долната част на картата, островът трябва да имаше максимална дължина от север на юг около петдесет мили и най-голяма ширина от запад на изток — двайсет и пет. Като се имаха пред вид неправилните му очертания, обиколката му беше сто и петдесет мили.
Колкото до въпроса дали островът спадаше към някой полинезийски архипелаг, или беше усамотен сред Тихия океан, не можеха да се правят точни предположения.
Така или иначе, корабокрушенците от „Слуи“ трябваше да се настанят тук завинаги, а не временно. А тъй като пещерата им предлагаше отлично убежище, следваше да пренесат в нея цялото си имущество, преди първите зимнибури да са разбили окончателно шхуиата.
Сега беше необходимо да се върнат незабавно в лагера. Гордън сигурно много се безпокоеше — три дена бяха изтекли от заминаването на Бриан и другарите му — и може би се страхуваше да не им се е случило нещо лошо.
По съвет на Бриан решиха да потеглят още същия ден в единайсет часа сутринта. Нямаше смисъл да се изкачват на скалата, тъй като от картата личеше, че най-късият път е по десния бряг на речицата, която течеше от изток на запад. До залива оставаха най-много седем мили, които можеха да се изминат за няколко часа.
Но преди да трътнат, момчетата искаха да изпълнят последния си дълг към французина-корабокрушенец. С помощта на кирката изкопаха гроб под същото дърво, на което Франсоа Бодоан бе издълбал началните букви на своето име, и отбелязаха мястото с дървен кръст.
След този благочестив обряд четиримата се върнаха при пещерата и запушиха отвърстието, за да не могат да влизат животни. Като довършиха остатъка от хранителните си припаси, те се спуснаха по десния бряг на реката, следвайки все подножието на скалата. Едии час по-късно стигнаха до мястото, където скалата се отдръпваше от брега и поемаше косо към северозапад.
Докато вървяха покрай реката, те се движеха много бързо, защото брегът не беше толкова отрупан с дървета, храсти и трева.
Предполагайки, че реката служи за свръзка между езерото и залива Слуи, вървешком Бриан не преставаше да я проучва внимателно. Стори му се, че поне в горното й течение можеше да се дърпа с гемиджийско въже или да се бута с канджа лодка или сал — това би улеснило пренасянето на багажа, при условие, че използуваха прилива, чието действие се усещаше чак до езерото. Важното беше по реката да не се появят бързеи и да не стане толкова плитка и тясна, че да не може да се плава по нея. Но не се оказа нито едното, нито другото; по протежение на три мили от мястото, където излизаше от езерото, речицата явно предлагаше отлични условия за плаване.
Към четири часа вечерта се наложи да изоставят пътя по брега. Оказа се, че десният бряг е пресечен от широко и тинесто тресавище, по което беше рисковано да се върви. Тъй че най-благоразумно беше да поемат през гората.
Тогава с компас в ръка Бриан се насочи на северозапад, за да стигне залива Слуи по най-късия път. Това предизвика значително забавяне, понеже високата трева образуваше по земята непроходим гъсталак. На всичко отгоре под гъстия свод на брезите, боровете и буките почти едновременно със залеза настъпи мрак.
Изминаха две мили при тези много трудни условия. Когато заобиколиха тресавището, което се простираше доста далеч на север, разсъдиха, че е най-добре да тръгнат отново по течението на реката, защото, ако се съдеше по картата, тя се вливаше в залива Слуи. Но така щяха да заобикалят много, а Бриан и Донифан не искаха да губят време, като се връщат в същата посока. Те продължиха през гората и към седем часа вечерта разбраха, че са загубили пътя.
Дали няма да се наложи да прекарат нощта под дърветата? Това не би било толкова лошо, ако имаха провизии, а вече започваха да усещат силен глад.
— Да продължим нататък — каза Бриан. — Като вървим на запад, непременно ще стигнем лагера.
— При условие, че тази карта не ни лъже — отвърна Донифан, — и това не е реката, която се влива в залива!
— Защо мислиш, че картата не е точна, Донифан?
— А защо да не мисля, Бриан?
Както виждаме, Донифан, който не бе се примирил е поражението си, упорито отказваше да вярва на картата на корабокрушенеца. Ала не беше прав, защото не можеше да се отрече, че Франсоа Бодоан е изобразил точно изучената вече част от острова.