Очите му грейнаха.
— Наистина ли?
Ема кимна, трогната от уязвимостта му. Пръстите й погалиха линиите на дланта му. Във въздуха примигваха светулки, стрелкаха се между кактусите и дърветата. Итън я прегърна през раменете и вятърът разроши тъмната му коса. Момичето се притисна към него, твърдият плат на дънките му леко одраска голите й колене. Тя си спомни за целувката от предишната нощ, за това колко меки бяха устните му. Струваше й се твърде егоистично да дава воля на чувствата си към Итън, докато убийството на сестра й все още оставаше неразкрито, но той бе единственото нещо, което й помагаше да запази здравия си разум.
И странно, докато гледах как сестра ми постепенно се изпълва с щастие, аз също се почувствах нормална.
Ема се наведе напред и повдигна брадичката си. Итън се премести леко към нея. Изведнъж от другата страна на оградата се разнесе металическо изщракване. Ема рязко се обърна и присви очи. Между дъбовете се появи дългокрака фигура.
— Ехо? — извика тя и пулсът й се ускори. — Кой е там?
Итън бързо скочи на крака, с няколко бързи крачки стигна до машината и включи прожекторите. Светлината й беше толкова ярка, че Ема се принуди да засенчи очите си с ръка. Двамата огледаха корта, но над него цареше оглушителна тишина. Баскетболната игра беше приключила и по пътя не минаваха почти никакви автомобили. Отдавна ли беше станало толкова тихо? Колко високо бяха разговаряли двамата? Дали някой ги беше чул?
Когато между дърветата се появи фигурата, Ема стисна Итън за ръката и сподави писъка си. След това очите й привикнаха със светлината. Тя видя момиче с черен клин, спортен сутиен цвят металик и бели маратонки. Русата й коса беше вързана на висока конска опашка и тя тичаше на място, сякаш току-що бе пристигнала. Ема зяпна от изненада. Това беше Лоръл.
Щом зърна Ема и Итън, очите на Лоръл се разшириха. Миг по-късно тя вдигна ръка и им помаха с четирите си пръста.
— О, здравейте! — Каза го така, сякаш въобще не ги беше подслушвала, но Ема не си правеше никакви илюзии.
Нито пък аз. Особено когато устните на Лоръл произнесоха беззвучно „Пипнах те!“, преди да пъхне отново слушалките на айпода в ушите си. После конската й опашка се люшна, тя се стрелна между дърветата и се изгуби от погледите ни.
4.
Следпразничен махмурлук
В понеделник сутринта гимназията „Холиър“ изглеждаше така, сякаш все още се възстановяваше от петъчния бал. Училището имаше традиции в организирането на балове по случай Хелоуин и навсякъде се забелязваха следи от буйното празненство. От подпрозоречния перваз на спортния салон се ветрееше яркооранжева хартиена лента, в тревата се въргаляха забравени вампирски зъби, вятърът подмяташе върху тротоара остатъци от спукан черен балон, а върху набедрената превръзка на статуята на индианец в дворния фонтан изпъкваше ярко парченце розова дъвка.
— Това място изглежда ужасно махмурлийски — промърмори Ема.
Лоръл, която я возеше в своя фолксваген джета, дори не се подсмихна. Тя щеше да вози Ема до училище, докато тя не разбереше къде е изчезнал автомобилът на Сътън — колата бе конфискувана за неплатени глоби малко преди близначката й да изчезне, но Сътън я бе прибрала от полицейския паркинг в нощта, преди да умре. Оттогава колата липсваше.
Докато пътуваха към училище, Ема се опита да заговори Лоръл — не смееше да й се озъби заради шпионирането в парка, макар да си умираше да разбере какво е чула сестра й. Но Лоръл просто гледаше втренчено напред със стиснати зъби и присвити очи, и не искаше да разговаря нито за новия сингъл на Бийонсе, нито за това, че спиралата „Мейбълин Грейт лаш“ не може да стъпи и на малкия пръст на „ДиорШоу“.
Ема въздъхна, излезе от колата и заобиколи една захвърлена карнавална маска „Марди гра“. Беше й писнало от настроенията на Лоръл. Предишната седмица двете се бяха разбирали много добре и по всичко изглеждаше, че каквито и неразбирателства да бе имало между Сътън и Лоръл, нещата като че ли се оправяха, но появата на Теър беше върнала всичко в началото. Искаше й се отново да може да се усмихва на Лоръл на закуска, двете заедно да се гримират пред огледалото в банята сутрин и да припяват на парчетата, които вървяха по радиото, докато пътуват към училище. Лоръл й бе помогнала да усети вкуса на живота със сестрата, която никога не бе имала.
Когато прекоси поляната пред училище, тя забеляза, че учениците оживено обсъждат нещо. Едно име бе в устата на всички: Теър Вега.