— Да? — отвърна тя с писклив глас.
— Искам да дойдете в управлението, за да ви задам няколко въпроса — излая Куинлън.
— За… какво?
— Просто елате.
Ема нямаше как да откаже на полицията. Тя въздъхна и каза, че скоро ще бъде при тях. След това прибра телефона в джоба си, излезе от съблекалнята и се озова в мраморните коридори на „Уийлър“. Покрай стената имаше дълга редица от шкафчета, много от които бяха украсени със стикери, миниатюрни помпони и графити „Напред, Уийлър“, „Английският смърди“ и „Джейн е курва“. Светлината на късното следобедно слънце нахлуваше през отворения прозорец и хвърляше златисти отблясъци върху стените с цвят на метличина.
Ема отново погледна към телефона си. Полицейското управление се намираше на около шест километра от гимназията „Холиър“. Как щеше да отиде до там? Лоръл все още не й говореше и със сигурност беше побързала да докладва на Мърсърови, че Сътън отново се е забъркала в някаква каша. Разпитът може би имаше нещо общо с Теър, което означаваше, че няма как да се обади на Мадлин. Шарлът все още не беше завършила своя тенис мач, а Итън щеше да води майка си на лекар. Единствената й възможност оставаха близначките Туитър.
Ема порови в списъка с контакти на Сътън и намери номера на Лили.
— Разбира се, че ще те закарам — отвърна веднага Лили, след като Ема й обясни положението си. — За какво са приятелките? Двете с Габи тръгваме веднага!
След няколко минути лъскавият джип на близначките Туитър спря до тротоара. Лили седеше зад волана, облечена с тениска на „Грийн дей“ и съдрани дънки, а Габи се кипреше в райе до нея. Айфоните и на двете момичета лежаха в скутовете им. Когато Ема се настани на задната седалка, тя усети, как близначките вперват погледи в нея.
— Значи отиваш да посетиш Теър в затвора, така ли? — попита Габи с натежал от любопитство глас.
— Знаехме си — обади се и Лили, преди Ема да успее да отговори. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и сините й очи се разшириха. — Знаехме си, че няма да издържиш далеч от него.
— Но ако не искаш, няма да туитваме за това — рече припряно Габи. — Можем да пазим тайни. — Верни на името си, близначките Туитър бяха най-големите клюкарки в училище и изкарваха на страниците си в Туитър мръсните тайни на всички.
— Дочух, че процесът му ще бъде след един месец и баща му ще го остави да гние в затвора дотогава — каза Лили. — Смяташ ли, че ще го затворят?
— Обзалагам се, че ще изглежда страхотно в оранжево — пропя Габи.
— Не отивам да видя Теър — каза Ема колкото се може по-безгрижно, облегната на задната седалка. — Трябва да… ъ-ъ-ъ… подпиша нещо във връзка с издънката в магазина. Продавачката сваля всички обвинения. — Поне това беше истина. Итън познаваше продавачката в „Клика“ и я беше убедил да се откаже.
Габи се намръщи с разочаровано изражение на лицето.
— Добре, след като така и така си там, можеш да минеш да го видиш, нали? Умирам да разбера къде е бил през всичкото това време.
— А ти знаеш, нали? — Лили подскочи на мястото си, размахвайки показалец към нея. — Ах ти, лоша, лоша Сътън! През цялото време си знаела къде е и не си казала на никого! Как се свързвахте? Чух, че е чрез тайни имейл адреси.
Габи смушка сестра си.
— Къде го чу това?
— Сестрата на Карълайн е приятелка с едно момиче, което ходи с вратаря на футболния отбор на Теър — обясни Лили. — Очевидно Теър му е разказал доста неща, преди да избяга.
Ема погледна към близначките Туитър.
— Мисля, че мигрената ми пак се появи — рече ледено тя, използвайки възможно най-добрия си глас тип „Аз съм Сътън Мърсър и вие ще правите каквото ви наредя“. — Какво ще кажете до края на пътуването да помълчим?
Близначките сякаш се свиха, намалиха звука на радиото и до края на пътя не обелиха нито дума. Минаха покрай Университета на Аризона и Ема погледна през прозореца към сградата с пясъчен цвят. Възможно ли бе Сътън да е контактувала с Теър посредством таен имейл адрес? Тя не беше открила нищо в компютъра или стаята й, но Сътън беше изключително хитра и потайна. Двамата можеха да се свързват по безброй начини — чрез еднократни мобилни телефони, фалшиви имейл адреси или акаунти в Туитър, добрата стара поща…
Аз се разрових из паметта си за някакви контакти с Теър — тайни или явни. Видях се да седя на бюрото пред компютъра с празен екран. Обзело ме бе познатото чувство на безпокойство, сякаш имаше нещо, което трябваше да кажа на някого, който и да е. Може би Теър. Но екранът на компютъра стоеше пред мен, бял и недокоснат като току-що навалял сняг, а курсорът примигваше подигравателно.