Колата мина покрай едно ранчо, наречено „Самотния хребет“, където три кончета паломино пасяха на правоъгълния двор. Някаква жена, облечена с надиплена бяла пола и блуза с цвят на стафида, продаваше бижута от тюркоази до табела, на която с ръкописни букви бе написано: „Високо качество, ниска цена.“ Слънцето пръскаше огнени лъчи над хоризонта.
Когато спряха на полицейския паркинг, Лили услови погледа на Ема в огледалото за обратно виждане.
— Искаш ли да те изчакаме?
— Да, може дори да дойдем с теб, нали знаеш, за морална подкрепа — додаде Габи.
— Ще се оправя. — Ема слезе от колата и затръшна вратата. — Благодаря, че ме докарахте!
И без да се обръщаме, двете с Ема прекрасно знаехме, че Габи и Лили не сваляха очите си от нея, докато тя минаваше през стъклената врата с надпис „ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ТУСОН“.
6.
Малката Ема в гората
Полицейското управление изглеждаше по същия начин, както предишните два пъти, когато Ема го беше посещавала: първо, за да съобщи за изчезването на Сътън, и след като бе откраднала чантата от „Клика“. Вътре все още миришеше на застояла храна за вкъщи. Телефоните звъняха силно и дразнещо. Върху таблото за обяви в ъгъла, точно до списъка с издирваните лица, висеше стар плакат с лицето на Теър Вега и надпис „Виждали ли сте го?“ Ема пристъпи напред и каза името си на мършавата жена, която седеше на приемното гише до входа.
— С-ъ-т-ъ-н М-ъ-р-с-ъ-р — повтори жената по букви, докато почукваше с показалец по допотопната клавиатура. — Седнете, моля, детектив Куинлън ще дойде след минутка.
Ема седна на твърдия пластмасов стол в жълт цвят и отново погледна към таблото с обяви. Календарът все още показваше август. Тя предположи, че картинката на котенце, играещо си с кълбо червена прежда, бе закачена там от служителката на гишето. След това Ема огледа списъка с издирваните лица. Изглежда за повечето мъже в него имаше издадени заповеди за арест за притежание на наркотици. Най-накрая погледът й се спря на плаката на Теър. Лешниковите му очи гледаха право в нея, с намек за усмивка на устните. Ема можеше да се закълне, че за миг момчето като че ли й намигна, но това беше невъзможно. Тя потърка с ръка врата си, опитвайки се да се вземе в ръце. Все пак Теър се намираше някъде в тази сграда. Мисълта за това я накара да потръпне.
— Госпожице Мърсър. — В коридора се беше появил Куинлън, облечен с тъмнокафяви панталони и закопчана догоре риза. С височината си от над метър и осемдесет, той имаше доста внушително присъствие. — Ела с мен.
Ема се изправи и го последва по покрития с теракот коридор. Куинлън отвори вратата на същата неизмазана стая за разпит, в която я беше вкарал седмица по-рано за разпита след кражбата в „Клика“. Веднага щом вратата се отвори, Ема бе обгърната от миризмата на лавандулов ароматизатор „Фабриз“. Тя стисна носа си с ръка и се опита да диша през устата.
Куинлън издърпа един стол и с жест я покани да седне. Тя бавно се отпусна в него, а полицаят седна срещу нея. Погледна я спокойно през масата, сякаш очакваше веднага да започне да говори. Ема впери поглед в кобура на кръста му. Колко ли пъти беше използвал пистолета си?
— Повиках те заради колата ти — произнесе най-накрая Куинлън. Той облегна ръцете си на масата, разпери пръсти и погледна Ема над тях. — Намерихме я. Но първо да те питам дали има нещо, което искаш да ми кажеш?
Ема се напрегна и го погледна озадачено. Тя знаеше много малко за колата на Сътън — само това, че няколко месеца по-рано сестра й я беше използвала за гадния номер на железопътната линия, когато се беше престорила, че двигателят й е угаснал, докато влакът се приближаваше към тях със застрашителна скорост. Че я беше прибрала от полицейския паркинг в нощта, когато бе умряла. И че оттогава колата липсваше, заедно със Сътън.
Ще ми се да помнех какво съм правила с колата си в онзи ден. Но главата ми беше празна.
Сърцето на Ема затупка развълнувано. Сътън беше карала колата в деня, когато бе умряла. Може би вътре имаше някакви улики. Може би имаше някакви доказателства. Или може би — тя потръпна — може би вътре беше тялото на Сътън.