Напускам паркинга на спирката и се вливам в движението по главния път. Две хлапета с отрязани дънки, стиснали по една раница в ръце, които изглеждат горе-долу на нашата възраст, се опитват да спрат кола на стоп. Планината Каталина се извисява в далечината.
— Какво ще кажеш да си направим едно нощно катерене? — питам аз. — Сега там няма никой — цялата планина ще бъде на наше разположение.
Теър кимва и аз превключвам радиото на някаква станция с джаз. От тонколоните се разнася саксофон. Пресягам се да я сменя, но Теър ме спира.
— Остави го — казва той. — Създава ми настроение.
— Настроение за какво? — питам аз и го стрелвам с поглед. Поставям показалец върху устните си и започвам да потупвам по тях, сякаш съм се замислила дълбоко. — Обзалагам се, че мога да се сетя.
— Ще ти се, Сътън — отвръща той с тънка усмивчица.
Аз се изсмивам и се протягам към него, за да го ударя по ръката.
През останалия път до каньона Сабино двамата мълчим. Свалила съм и двата прозореца и вятърът разхлажда лицата ни. Подминаваме кафенето, наречено „Конгресен клуб“, което рекламира вечер на литературното четене, кучешкия приют „Краставото псе“ и магазина за сладолед с мигащата реклама „Направете си своя мелба“. Колата се изпълва с аромата на диви цветя.
Най-накрая се изкачваме по пътя, който води към каньона и паркираме на едно уединено място край няколко варела за отпадъци. Нощното небе е черно, луната се носи над главите ни като голямо сияещо плаващо кълбо. Когато слизаме от колата и намираме пътеката, която води нагоре, навън все още е топло и задушно. Докато вървим, ръката на Теър се отрива в рамото ми, плъзва се по гръбнака и кацва на ханша ми. Горещи вълни, породени от докосването му, плъзват по кожата ми. Прехапвам устни, за да спра порива си да се обърна и да го целуна — колкото и да ми се иска, много по-възхитително е да се опитам да се въздържа колкото се може по-дълго.
Извървяваме мълчаливо още няколко метра по чакълестата пътека. Технически през нощта паркът е затворен и наоколо няма жива душа. Лекият вятър ме кара да потреперя. Гигантските камъни се виждат отчетливо на лунната светлина. И тогава, минутка по-късно, го чувам: пропукване на съчка, последвано от въздишка. Замръзвам на място.
— Какво беше това?
Теър се спира и се вглежда с присвити очи в тъмното.
— Сигурно е някое животно.
Аз правя още една стъпка напред и отново поглеждам предпазливо през рамото си. Няма никой. Никой не ни следва. Никой не знае, че Теър е тук… и че аз съм с него.
Не след дълго стигаме до височината. Пред нас се простира цял Тусон, море от блещукащи светлини.
— Леле — ахва Теър. — Как намери това място?
— Преди години двамата с татко обичахме да идваме тук. — Аз соча с пръст стръмния терен под краката ни. — Постилахме си одеяло ето тук и си правехме пикник. Татко обича да наблюдава птиците и запали и мен.
— Звучи ми забавно — отвърна Теър със саркастична нотка в гласа.
Аз го плясвам по ръката.
— Забавно си беше. — Внезапно ме изпълва тъга. Помня как татко ме вдигаше на един от огромните камъни и ми подаваше лилавия ми термос — единствения, който използвах в основното училище. Чуквахме си очилата и вдигахме фалшиви тостове. „За Сътън — казваше баща ми, — най-пъргавият пионер, прекосил каньона Сабино от 1962 година насам.“ Аз чуквах термоса му с моя и казвах: „За татко. Косата ти е започнала да побелява, но все още си най-бързият катерач, познат по тези места!“ После се смеехме и всеки следващ тост звучеше още по-глупаво от предишните.
Струваше ми се, че са минали векове, от времето, когато двамата с баща ми бяхме толкова близки, и знам, че вината за това е и на двама ни. Вглеждам се в звездите, които са обсипали тъмното небе и решавам, че трябва да опитам по-сериозно с него. Може би отношенията ни отново ще станат както преди.
Пристъпвам внимателно към ръба.
— Татко имаше само едно правило — продължавам аз. — Трябва да стоя далеч от този перваз. Носели се всякакви слухове, че хората падат от него. А после никой не можел да слезе долу, за да търси телата им — пропастта е твърде стръмна — така че на дъното има сума ти скелети.