— Теър? — викам го аз.
На няколко крачки от мен се чуват дращещи звуци.
— Теър? — викам отново. Никакъв отговор. — Ха, ха. Много смешно!
По дърветата се плъзва сянка и нещо побягва в далечината. Листата шумолят и шепнат. По тялото ми пробягва тръпка.
— Теър?
Изведнъж ме обзема огромно желание да се махна от планината. Завъртам се отново, готова да тръгна надолу към колата си, но изведнъж някаква ръка стисва здраво моята. Изтръпвам от ужас. Усещам нечие дихание на врата си. Но преди да успея да извикам, преди да успея да се обърна и да видя кой е, споменът се пропуква и се разпада в пълна белота.
8.
И сега какво?
Ема седеше сама в стаята за разпити и очакваше завръщането на Куинлън. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да запази спокойствие. Тежестта на онова, което току-що бе научила, отново я затисна. Теър е бил в колата на Сътън в нощта, когато тя е умряла. Кръвта по колата сигурно е нейната. Беше ли разбрала най-накрая как е умряла близначката й?
На мен ми оставаше единствено да се чудя дали е така. Споменът се беше загнездил в съзнанието ми и грееше там като неонова табела. Опасният поглед в очите на Теър. Страхът ми, след като останах сама на пътеката. Ченгетата бяха намерили окървавената ми кола край каньона Сабино, точно до мястото, където двамата с Теър бяхме отишли за нощната си разходка. Замислих се за разгорещения ни спор. За ръката, която беше легнала на рамото ми, точно преди споменът да избледнее…
Ема едва успя да се съвземе, когато Куинлън се завърна в стаята с намръщено лице и й махна да се изправи.
— Отказвам се. Щом никой от вас двамата няма намерение да ми каже истината, значи само ми губите времето. Махай се оттук.
Той отвори вратата с ритник и посочи коридора. Ема вдървено го последва до рецепцията. Яркото осветление в стаята я заслепи и главата я заболя. Искаше й се да попита детектива дали може да прибере колата на Сътън — или поне дали ченгетата възнамеряват да й кажат чия е кръвта, — но Куинлън я изпревари, като рязко и шумно тресна вратата зад гърба си.
През малкото прозорче Ема го видя как се отдалечава по коридора с пъхнати в джобовете ръце и белезници, подрънкващи на колана му.
Така. Значи вече можеше да си върви? Ема преглътна тежко, прекоси фоайето, бутна тежката стъклена врата и излезе на паркинга. Откакто беше влязла в полицейското управление беше минал почти час. Слънцето отиваше на заник и навън беше позахладняло. Ема се обгърна с ръце, опитвайки се да се постопли, макар да бе сигурна, че дори и най-топлият пуловер нямаше да успее да прогони хладината, която се бе просмукала в костите й след срещата с Теър.
Тя извади телефона на Сътън и започна да пише есемес на Итън.
„МОЖЕШ ЛИ ДА МЕ ВЗЕМЕШ?“, написа бързо тя, молейки се да е приключил с прегледа на майка си в болницата.
За щастие отговорът пристигна след минутки.
„КЪДЕ СИ?“, попита Итън.
„ПОЛИЦИЯТА“, отговори Ема.
Това вече привлече вниманието му — отговорът му пристигна незабавно.
„КАКВО? ИДВАМ“.
Ема седна на пейката и зачака. От паркинга с включени светлини и пуснати сирени се изнесоха две черно-бели полицейски коли. Вратата на сградата се отвори и навън излязоха двама полицаи, за да изпушат по една цигара. Те я изгледаха подозрително, може би я разпознаха. Единият от тях каза нещо на другия и на нея й се причу думата Теър.
Ема си припомни каменното изражение на лицето му. Когато Куинлън му каза да обясни за билета, той отвърна с мълчание. Дали защото се чувстваше виновен за нещо ужасно? Той ли беше убил Сътън? Дали на трийсет и първи август се беше върнал в Тусон точно заради това? Или бе дошъл, за да прекара известно време с нея… и беше изгубил контрол над себе си? Може би се бяха скарали. Може би Сътън беше казала нещо, което го бе наранило. Може би Теър бе грабнал ключовете от колата й, беше я убил, а след това бе скрил колата в каньона Сабино. Но къде ли беше скрил тялото й след това? Куинлън щеше да каже нещо, ако го бяха открили в колата.
С всеки нерв на безплътното си същество аз копнеех Теър да не е моят убиец. По време на краткия спомен, който ме беше връхлетял, аз усетих, че между нас бе имало нещо много, много специално. Не бях от момичетата, които биха молили някое момче да остане — или да ревнувам, когато някое друго момиче му направи някаква глупава гривна. Ако Теър беше планирал да ме убие, аз нямах никаква представа за това. Обичах го дълбоко и искрено.