Ема може и да се колебаеше, но що се отнасяше до мен, аз умирах от нетърпение да разбера какво имаше да каже той.
9.
Звездомания
— Сътън? — извика госпожа Мърсър, когато Ема влетя в къщата, след като Итън я остави. — Изпусна вечерята!
— Ами, да, трябваше да свърша някои неща след тениса — отвърна уклончиво Ема, докато се качваше по стълбите.
Тя чу стъпките на госпожа Мърсър в коридора.
— Оставила съм ти чинията в претоплящия шкаф.
— Добре — отвърна Ема и се шмугна в стаята на Сътън като някакъв беглец. Не че имаше представа какво е претоплящ шкаф. А и точно сега не й се разговаряше с госпожа Мърсър. Достатъчно бе жената да види стреснатото, пламнало лице на Ема, за да разбере, че нещо не е наред.
Тя затвори вратата на спалнята и се огледа, опитвайки се да се овладее. „Вземи се е ръце, Ема“, каза си тя. Беше толкова напрегната, че дори не можа да измисли заглавие за случващото се. Трябваше да научи повече за Теър и връзката му със Сътън. За емоционално приятелство ли ставаше въпрос? Или бе романтична среща? Защо се бяха срещали тайно в нощта, когато Сътън бе умряла? Ако Теър е пристигнал в Тусон на трийсет и първи вечерта, значи той бе или последният човек, който я беше видял жива — или нейният убиец. Но къде се беше крил след това? И защо се беше върнал сега? И как щеше да намери отговорите на тези въпроси, без да го попита право в очите — или да му разкрие, че тя не е Сътън?
Искаше й се в стаята на сестра й да има повече ключове към тези въпроси, но откакто бе пристигнала, вече я беше преровила няколко пъти. Беше намерила информация за това какво представлява Играта на лъжи, включително номерата, които Сътън и останалите бяха организирали, и хората, които бяха наранили. Беше проучила страницата на Сътън във Фейсбук и пощата й. Дори беше прочела дневника на Сътън — не че бе успяла да открие нещо, освен смътни намеци и техни си шеги. Новите улики нямаше да й паднат наготово в скута само защото много й се иска да ги намери.
Само ако можеше да стане така. Ще ми се да можех да изпратя мислите си в главата на Ема и да й кажа, че бях влюбена в Теър и че в нощта, когато бях умряла, двамата бяхме отишли заедно в планината. Най-големият недостатък на живота ми след смъртта беше тази еднопосочна комуникация.
Ема включи макбука на Сътън и зареди страницата на автобусите „Грейхаунд“. После провери часовете на тръгване и пристигане за Сиатъл и Тусон. Пътуването беше продължително, повече от един ден, със смяна на шофьора в Сакраменто, по средата на пътя.
Тя набра номера за обслужване на клиенти, който намери на страницата, и прекара почти десет минути в изчакване на фона на някакъв електронен вариант на песен на Бритни Спиърс. Най-накрая се разнесе приятен женски глас с южняшки акцент. Ема се прокашля, взе се в ръце и заговори.
— Надявам се, че ще успеете да ми помогнете. — Опита се да накара гласа си да звучи объркано. — Брат ми избяга и имам причини да вярвам, че е отпътувал с един от вашите автобуси, който е тръгнал от Тусон. Има ли възможност да ми кажете дали си е купил билет? Би трябвало да е някъде в началото на септември. — Ема не можеше да повярва какви ги говори. Не беше репетирала нищо предварително, но се изненада колко естествено прозвуча всичко. Това бе един стар номер, който Беки бе използвала често: да плаче, когато иска нещата да станат на нейната. Веднъж, когато бяха в една закусвалня и получиха сметка, която не можеха да платят, Беки разказа на сервитьорката някаква тъжна история как съпругът й безделник е пребъркал портмонето й, без да й каже. Ема седеше до нея в сепарето и я гледаше зяпнала, но всеки път, когато си поемаше дъх да поправи Беки, майка й я сритваше силно под масата.
Жената от другата страна на линията се прокашля.
— Ами, скъпа, не би трябвало да разкривам такава информация.
— Наистина съжалявам, че ви питам за това. — Ема шумно изхълца. — Само че съм много отчаяна. С брат ми бяхме много близки. Изчезването му ме съсипа и много се притеснявам, че може да е в опасност.
Жената се поколеба за миг и Ема разбра, че е успяла. Най-накрая тя въздъхна.
— Как се казва брат ти?
Бинго. Ема прикри задоволството в гласа си.
— Теър. Теър Вега.
Тя чу няколко почуквания по клавиатура в слушалката.
— Госпожо, виждам Теър Вега на автобуса от Сиатъл за Тусон, който е потеглил в 9 часа сутринта на тринайсети август, но само това вписване откривам в системата.