Ема кимна.
— Мисли си, че Теър е в затвора заради мен.
— Точно — отвърна уклончиво Шарлът, а лицето й бе безизразно. Ема се зачуди коя ли страна подкрепя тя в дебата за Теър. Докато Мадлин и Лоръл се държаха открито обвиняващо, Шарлът беше защитила Ема. И въпреки това днес я беше видяла да подписва петицията „Освободете Теър“. Може би просто искаше да стъпи и на двата бряга и да не размътва водата.
— Как се оправя Мадс с цялата тази история? — попита Ема с равен тон и лапна един ягодов освежител за уста. — Тя и без това не говори с мен за това. — Напоследък Шарлът и Мадлин се движеха по-често заедно; може би Мадс й беше разкрила нещо за Теър, което би помогнало на Ема да разбере отношенията му със Сътън.
Шарлът не отместваше поглед от пътя.
— Със сигурност не е особено щастлива. Очевидно баща й се държи още по-кофти от обичайното. Нещата вкъщи са доста напрегнати.
— Смяташ ли, че тя… крие нещо? — попита Ема, схрусквайки бонбончето между зъбите си.
— За кое?
„Добър въпрос“, помисли си Ема. Тя просто бе стреляла в тъмното, опитвайки се да научи нещо.
— За Теър, може би. За това къде е бил през всичкото това време.
Шарлът отмести поглед от пътя и я изгледа скептично.
— Мисля, че Мадс си задава същия въпрос по отношение на теб.
Ема преглътна тежко, без да е сигурна как точно да отговори на това. Знаеше ли Сътън къде е бил Теър?
Имах усещането, че не знам. Ако знаех, нямаше да задам на Теър всички онези въпроси за тайните, които криеше.
През прозореца се виждаха две момчета, които караха скейтбордове по алеята към съседната на Мадлин къща. Майка им ги наглеждаше със скръстени ръце и недоволно изражение на лицето. Най-накрая Шарлът сви рамене.
— Но не бих се изненадала, ако Мадлин крие нещо.
— Защо? — попита Ема, опитвайки се да не звучи твърде нетърпеливо.
— Защото. — Шарлът спря пред къщата, дръпна ръчната спирачка и отпусна ръката си върху конзолата между двете предни седалки. — Всички в семейство Вега имат тайни.
Преди Ема да успее да попита още нещо, Шарлът слезе от колата, оправи късата си дънкова пола и тръгна към къщата. Ема също слезе и тръгна след нея към входната врата на семейство Вега. Когато вдигна ръка, за да натисне звънеца, Шарлът каза:
— Няма нужда — и започна да рови из черната си торба. — Имам ключ. — Тя измъкна верижка с миниатюрна фигурка на нея и стисна поклащащия се бронзов ключ между палеца и показалеца си.
— Имаш ключ за къщата на семейство Вега? — попита сепнато Ема.
Шарлът я изгледа странно.
— Ами да. Имам го още от осми клас. Имам и за у вас, а ти имаш за моята къща, забраванке. — Тя се намръщи. — Нали не си ми изгубила ключа? Баща ми ще откачи. Ще се наложи да смени всички ключалки.
— Не, все още е в мен — отвърна Ема, макар да нямаше представа къде може да е ключът на Шарлът. В съзнанието й се отвори врата. Тя си спомни за човека, който преди няколко седмици се беше опитал да я удуши в къщата на Шарлът. Първоначално тя смяташе, че е бил някой от приятелите на Сътън — алармата си беше включена, така че който го бе направил, е бил вътре от самото начало или е знаел кода. Възможно ли бе Теър да е откраднал ключа на Мадлин за къщата на Шарлът? Възможно ли бе по някакъв начин да е научил кода?
— Но ще ми кажеш ли пак кода за алармата? — Сърцето на Ема биеше учестено. Запита се докога ще може да задава такива въпроси, без да предизвика подозрение. — Беше нещо съвсем лесно, нали? 1-2-3-4? — Възможно бе Теър просто случайно да е улучил числата.
Шарлът изсумтя.
— На коя планета живееш? Кодът е 2-9-3-7. Вкарай си го в телефона и престани да ме питаш на всеки две седмици. Мадлин го направи и никога повече не ме попита.
— Мадлин има кода на алармата ти в телефона си? — повтори Ема. — Това не е безопасно. — Пулсът й се ускори. Това беше голям удар. Теър не само би могъл да открадне ключа на Мадлин за къщата на Шарлът, а и да намери кода за алармата в телефона на сестра си. Тя си спомни силните ръце, които я бяха стиснали за шията в кухнята на Шарлът. Шепотът в ухото й, който я предупреждаваше да спре да рови. Тези ръце бяха мъжки. А гласът като че ли беше същият, който се бе обадил на Ема в събота сутринта, докато тя беше в спалнята на Сътън.
Зачудих се дали това е така. Замислих се за разходката в планината, за лекотата, с която Теър изкачваше най-каменистите пътеки и се спускаше по най-стръмните склонове, а после нетърпеливо ме изчакваше да го настигна. Промъкването в къщата на Шарлът или изкатерването по наклонените покривни греди в училище, за да пусне прожектора опасно близо до главата на Ема, нямаше да представляват особено препятствие за него. Спомних си как бях съвсем сама с Теър в каньона Сабино в нощта, когато умрях. Ами ако той ме беше бутнал от скалата, където обичах да ходя с татко още от малка?