И то твърде къс, помислих си аз.
13.
С любов, С.
Час по-късно Ема седеше вдървено на предната седалка във фолксвагена на Лоръл. Лоръл може и да я бе изоставила в училище, но нямаше как да се измъкне и да не я откара вкъщи от дома на Мадлин. През цялото време, докато пътуваха, Лоръл не обели нито дума и всеки път, когато поглеждаше към Ема, тя бърчеше нос, сякаш усещаше вонята на мръсен канал.
Когато зърна приближаващия се мини мол с група малки магазинчета, Ема се пресегна към волана и рязко насочи колата към дясното платно. Лоръл скочи върху спирачките.
— Какво правиш, по дяволите?
— Карам те да отбиеш — отвърна Ема и посочи паркинга. — Трябва да поговорим.
За голяма нейна изненада Лоръл даде мигач, сви в паркинга и угаси двигателя. Но след това излезе от колата и тръгна бързо към мини мола, без да изчака Ема. Когато тя най-после я настигна, Лоръл беше влязла в един магазин, наречен „Буут барн“. Помещението миришеше на кожа и освежител за въздух. По стените висяха каубойски шапки, а рафтовете с ботуши се простираха докъдето поглед стига. От тонколоните се носеше врещенето на някакъв кънтри певец, който тихо припяваше за своя пикап „Форд“, а единственият клиент в магазина беше един едър тип, който дъвчеше тютюн. Продавачката, дебела жена, облечена с потник, върху който бяха избродирани галопиращи коне, ги изгледа застрашително иззад щанда. Приличаше на човек, който знае как да се оправя с пушките.
Лоръл отиде до една черна риза с избродирани сребристи кончета на раменете. Ема се изкиска.
— Не ми се струва, че е в твоя стил.
Лоръл остави ризата обратно на рафта и с престорен интерес се загледа в натруфените катарами. Повечето от тях бяха във формата на кравешки рога.
— Честно, номерът с пренебрегването ми вече остаря — каза Ема, без да изостава от нея.
— За мен не е — отвърна Лоръл.
Ема беше благодарна, че поне каза нещо.
— Виж, не знам защо Теър е дошъл в моята стая и…
Лоръл се обърна рязко и впери поглед в нея.
— О, така ли? Наистина ли не знаеш? — каза тя и наведе очи към кръста й. Ема усети как стомахът й се свива и почувства как писмата, които бе открила в стаята на Теър, прогарят кожата й. Като че ли Лоръл знаеше, че те са там.
— Наистина не знам — отвърна Ема. — И не знам защо се ядоса толкова, но ми се иска да ми кажеш какво да направя, за да ти се реванширам и вече да не ми се сърдиш.
Лоръл присви очи и отстъпи назад.
— Добре, сега вече наистина ме изуми. Сътън Мърсър не съжалява. Сътън Мърсър не се реваншира на никого.
— Хората се променят.
„Или понякога умират и на тяхно място се появява по-добрата им близначка“, помислих си мрачно аз.
От тонколоните се разнесе друга кънтри песен, този път за любовта към добрите стари Щати. Лоръл разсеяно взе чифт розови каубойски ботуши и после отново ги върна на мястото им. Изражението на лицето й като че ли поомекна.
— Хубаво. Има един начин да ми се реваншираш.
— Какъв?
Лоръл се наведе напред.
— Можеш да накараш татко да свали обвиненията от Теър. Или да кажеш на Куинлън, че ти си го поканила в къщата. Така ченгетата ще бъдат принудени да го пуснат.
— Но аз не съм го канила! — възрази Ема. — И няма да лъжа полицаите зад гърба на татко.
Лоръл сърдито изпухтя.
— Като че ли това те е спирало преди.
— Добре де, опитвам се да започна на чисто. И като за начало се опитвам да не ядосвам мама и татко всеки ден.
— Да бе, да — изсумтя Лоръл.
Ема раздразнено сви юмруци, забила поглед в килима с тютюнев цвят. Камбанките на входа иззвъняха и в магазина влезе нелепо изглеждащо момиче със селска пола. Тя носеше тениска с надпис „Поетически конкурс на «Конгресния клуб»“. Изражението на Лоръл се промени; очевидно тя също бе забелязала тениската.
— Виж какво — каза Ема, поглеждайки към момичето, — щом си ми ядосана, изкарай си го на мен. Не замесвай Итън в това. Не трябва да съсипваме участието му в конкурса.
За миг по лицето на Лоръл премина виновно изражение. Но след това чертите й отново се втвърдиха.
— Съжалявам, сестричке. Нищо не мога да направя. Планът вече е задействан.
— Можем да го отменим — опита Ема.
Лоръл се ухили.
— Сътън Мърсър, да отменим номер? Това въобще не е в твоя стил. — Тя се облегна на един шкаф със закачалки, на които висяха някакви странни дрехи, наподобяващи магьоснически мантии от зебло. — Предлагам ти сделка. Ти измъкваш Теър от затвора, аз отменям номера.