— Не е честно — изсъска Ема.
— Е, тогава нищо не мога да направя. — Лоръл нехайно й обърна гръб. — Предполагам, че не ти пука чак толкова за тайното ти гадже. Но пък това не е кой знае каква изненада. Ти се отнасяш така с всичките си тайни гаджета. — Тя стрелна Ема с многозначителен поглед, бутна вратата и излезе навън. Камбанките, закачени на бравата, прозвъннаха подигравателно.
Няколко часа по-късно Ема спря колелото си на завоя до познатата ранчерска къща, която се издигаше срещу каньона Сабино. Краката я боляха от десетте мили изкачване по хълма, а кожата й лепнеше от пот, макар вече да се бе смрачило и въздухът да се бе разхладил. Тя нямаше друг избор, освен да отиде до къщата на Итън с колелото си — едва ли можеше да накара Лоръл да я закара. Ема трябваше да го види.
Къщата на Итън се намираше до дома на Ниша Банерджи, където Ема бе прекарала първата си нощ като Сътън. Къщата на семейство Ландри се издигаше върху малко парче земя, заобиколено от бяла ограда, която плачеше за боядисване. В единия край на двора растеше дъб, по чиито клони бяха накацали врабци, а залязващото слънце хвърляше дълги сенки по прораслата морава. На предната веранда бяха подредени глинени саксии с малки лилави цветя, а един стар люлеещ се стол с напукана жълта боя се мъдреше до струпаните сини торби, натъпкани със стари вестници. Макар къщата да бе по-красива от всички, в които Ема бе живяла досега, тя изглеждаше малка в сравнение с дома на Мърсърови. Невероятно колко бързо свиква човек с лукса.
Тя почука силно по вратата. Секунди след това на прозореца се появи лицето на Итън. Той й се усмихна изненадано, докато отключваше вратата.
— Извинявай, че не ти се обадих предварително — каза Ема.
Итън сви рамене.
— Няма проблем. Нашите не са у дома. — Той отстъпи встрани и й направи път. — Заповядай, влез.
Докато вървеше след него по дългия коридор, чиито стени бяха облепени с тапети на бледорозови флорални мотиви, Ема извади писмата от джоба си. По стените висяха акварели с рози и залези, каквито тя бе виждала единствено в погребалните домове. Нямаше никакви снимки на Итън. Къщата също миришеше странно — на застояло и старо. Определено не изглеждаше гостоприемна.
Итън въведе Ема в малка, тъмна стая.
— Това е спалнята ми — каза той и прокара ръка през косата си. — Очевидно — додаде той, сякаш изведнъж нещо го беше притеснило.
Ема се огледа. Откакто бяха станали приятели си бе представяла десетки пъти стаята му. В нея цари лека бъркотия, пълна е със звездни карти, части от телескопи, стари химически комплекти, оръфани тетрадки и тонове книги с поезия. Но тази стая бе безупречна. По килима личаха следите от прахосмукачката. Върху нощното шкафче лежаха чифт черни катерачески ръкавици заедно с кожения дневник, който Ема бе забелязала първия ден, когато срещна Итън. Единственият предмет върху бюрото беше един очукан лаптоп — нищо друго, дори химикалка. Леглото беше оправено толкова добре, че можеше да мине хотелска инспекция; шалтето бе изпънато идеално, възглавниците — подредени една до друга. Ема беше работила като камериерка в един мотел и управителите винаги й се караха, че не разпухква възглавниците както трябва.
Тя погледна към Итън. Искаше й се да го попита дали това наистина е неговата стая. Помещението беше абсолютно безлично. Но Итън изглеждаше толкова притеснен, че не искаше да го смущава допълнително. Вместо това Ема седна на леглото и извади снопчето листове от джоба си.
— Намерих ги днес в стаята на Теър — каза тя и разгъна писмата върху леглото. — Сътън му ги е писала. Това доказва, че са имали романтична връзка.
Итън прочете всяко едно писмо. Жегна я леко чувство за вина, сякаш бе предала сестра си, разкривайки тайните й чувства.
Макар да разбирах защо Ема показва на Итън писмата, аз също се почувствах леко засегната. Това бяха мои лични мисли.
— „Никога не съм предполагала, че толкова ще се увлека по някого“ — прочете Итън на глас. После взе следващия лист. — „Искам да те целувам на футболния стадион в Университета, в храстите зад къщата на нашите, на върха на планината Лемън…“ — Той млъкна и се прокашля.
Ема почувства как бузите й пламват.
— Очевидно наистина са се харесвали.