— На мен не ми пука кой знае. Мисля, че си невероятна. Не съм срещал друга като теб.
Сърцето й замря. Досега никой не й беше казвал нещо такова.
Итън се наведе напред и плъзна ръка по вратлето й. Целуна я нежно с топлите си, меки устни и Ема веднага забрави всичко, което й се беше случило след пристигането в Тусон. Забрави за това колко развълнувана беше, когато слезе от автобуса, за да срещне сестра си. Забрави колко бързо се изпариха надеждите за повторното им събиране. Забрави за заплашителната бележка, която я предупреждаваше да продължи да се прави на Сътън, защото иначе… Забрави за разследването на Теър или който там беше убил Сътън. В този момент тя беше просто Ема Пакстън, момичето със съвсем нов приятел.
А аз бях просто нейната сестра, която се радваше, че Ема най-после е намерила някой, когото наистина да обича.
14.
Ако ключът пасне
През нощта светлосините чаршафи на Сътън се увиваха около тялото на Ема, която се въртеше неспокойно в леглото. Поовехтелите плюшени играчки бяха подредени в долната му част и се взираха в нея с блестящите си на лунната светлина очи. Присъствието им бе толкова нетипично за Сътън, едно от малкото неща със сантиментална стойност, които беше запазила от миналото си. Те напомняха на Ема за собствените й играчки — плетена на ръка играчка-чудовище, която й бе подарила учителката й по пиано заради това, че бе овладяла една трудна музикална композиция, и Соктопод, който й беше купен от Беки. Играчките на Сътън я накараха да се замисли за всичкото време, през което бяха живели разделени, за спомените, които биха могли да имат от игрите в общата им спалня, измисляйки си думи, които само те двете щяха да разбират. Часове, които никога нямаше да имат.
От дъбовото дърво пред спалнята на Сътън се обади бухал. Ема се загледа в клоните му и установи, че това е същото дърво, което бе използвала в нощта, когато се измъкна навън при Итън и по което се бе изкатерил Теър, за да проникне в стаята на Сътън. Внезапно тя се сепна. Прозорецът беше широко отворен. В ъгъла на стаята стоеше прегърбена фигура, която дишаше накъсано.
— Наистина ли смяташе, че ще се отървеш толкова лесно от мен? — разнесе се гласът му.
Макар да седеше в сянка, Ема веднага го разпозна.
— Теър? — едва успя да произнесе.
Тя се опита да се хване за горната табла на леглото, но беше твърде късно. Теър се хвърли напред и вкопчи ръце в гърлото й. Устните му се озоваха на сантиметри от нейните.
— Ти ме предаде, Ема — прошепна той и хватката му се затегна. Долната му устна леко докосна нейните. — И сега е време наистина да се съберете със Сътън.
Ема заби ноктите си в кожата на Теър. Въздухът не й достигаше и тя усещаше как животът й бавно я напуска.
— Моля те, не!
— Сбогом, Ема — ухили се злобно Теър. Ръцете му стискаха ли, стискаха… като че ли на фона на песента на Кели Кларксън „Mr. Know It“
Ема скочи в леглото. Същата песен звучеше в ушите й. Тя се огледа. Намираше се в стаята на Сътън и чаршафите бяха залепнали за мократа й кожа. През прозореца нахлуваше слънчева светлина — и той наистина беше отворен. Но в ъгъла нямаше никого. Тя докосна врата си и не почувства нищо, което да доказва, че е била душена. Кожата й беше гладка. Нищо не я болеше.
Сън. Било е просто сън. Но й се струваше толкова истинско.
На мен също ми се беше сторило истинско. Погледнах втренчено към ъгъла, изненадана, че Теър не беше там. Все още бях разтърсена от това, че следвах Ема навсякъде, дори в сънищата й.
Пръстите на Ема трепереха, докато изпъваше набралото се светлосиньо горнище на пижамата и оглеждаше спалнята. Върху екрана на компютъра грееха познатите снимки на Сътън и приятелките й — точно тази беше направена след победата на отбора по тенис. Момичетата се бяха прегърнали през раменете и показваха с пръсти знака за победа „V“ пред фотоапарата. На бюрото на Сътън лежеше отворен учебник по немски заедно с малка книжка с поезия, която Итън й беше дал седмица по-рано. Никъде не се виждаха плюшени животинки — истинската Сътън беше твърде пораснала за играчки.
Но въпреки това прозорецът беше отворен. Ема можеше да се закълне, че предишната вече го беше затворила и заключила. Тя отметна завивките, отиде до него и надникна навън. Пред очите й се простираше безупречно поддържаната морава на семейство Мърсър — и всички бели шезлонги или растения в саксия бяха по местата си. Над планината Каталина се бе издигнала огнената топка на тусонското слънце и звукът на пеещи птички изпълваше стаята.