— Ами, Едгар — започна тя. Освен това беше единствената ученичка, която се обръщаше към господин Салинас на малко име. — Визията, която съм създала, се нарича Мрачен танц. Нещо като „балетът среща улицата“. Това е танцьорката след репетиция. Къде ходи? С какво се занимава? — Тя махна с ръка към манекена, който бе облечен с блейзър над черна рокля и чорапогащи. — Това е мрачната, ексцентрична част от нас, която се крие под фасадата на съвършенството.
Господин Салинас плесна с ръце.
— Гениално! Божествено! Вижте всички, точно такава работа очаквам от вас!
Мадлин седна на мястото си, доволна от себе си. Ема я потупа по коляното:
— Роклята ти изглежда страхотно. Аз съм супер впечатлена.
Мадлин кимна учтиво, но от начина, по който омекнаха чертите й, Ема можеше да каже, че е поласкана. Мнението на Ема — или по-скоро на Сътън — явно означаваше много за нея.
Господин Салинас посочи още няколко ученици — отговорите им очевидно го отегчиха, — а Ема отново се замисли за проблемите си. Тя беше научила буквално наизуст писмата на сестра си до Теър и в главата й изникнаха фрази като „Някой ден ще бъдем заедно, когато настъпи подходящият момент“ и „Ще решим всичките си проблеми.“ Макар Сътън да бе изписала почти трийсет страници до Теър, в тях нямаше нищо конкретно. Защо не можеха да бъдат заедно? Защо времето не беше подходящо? Какви бяха проблемите, които трябваше да разрешат?
Положих всички усилия да се сетя какво съм имала предвид. Но нищо не ми хрумна.
След това Ема се замисли за ключа, който лежеше на сигурно място в джоба й. Днес бе опитала всички възможни места — кутията за бижута в шкафа на Сътън, кутията с инструменти в гаража на Мърсърови и малката врата към стаята на втория етаж на къщата, където никога не бе влизала. Тя дори изтича на обяд до близката пощенска станция, в случай, че ключът е от някоя пощенска кутия, но служителят каза, че е твърде малък. Може би той също нямаше да й помогне.
Ема едва устоя на желанието да отпусна глава на масата и да заспи. Всичко това беше изтощително.
Вярно, че когато пораснеше, искаше да стане разследващ журналист, да разкрива корпоративни скандали и ужасяващи престъпления, но всичко изглеждаше различно, когато на карта бе заложен и животът й.
— Земята вика Сътън? — Няколко лакирани пръсти щракнаха пред лицето на Ема. Зелените очи на Шарлът се взираха в нейните. — Добре ли си? — попита приятелката й със загрижено лице. — За секунда като че ли изпадна в летаргия.
— Добре съм — промърмори Ема. — Просто съм… отегчена.
Шарлът повдигна вежди.
— Ако си спомняш, ти беше тази, която ни убеди да се запишем в класа по моден дизайн. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Може би го повтарям твърде често, но ти наистина ми изглеждаш много странна напоследък. Нали знаеш, че винаги можеш да поговориш с мен?
Ема замислено прокара пръсти по плата на роклята си. Само ако можеше да каже на Шарлът за Теър. Но това щеше да е грешка — ако издадеше, че Сътън и Теър са имали връзка, Шарлът веднага щеше да я обвини, че е изневерила на Гарет. А той винаги бе чувствителна тема — беше скъсал с Шарлът, за да тръгне със Сътън и Ема подозираше, че момичето така и не бе успяло да го забрави.
А аз бях почти сигурна в това.
Тогава на Ема й хрумна нещо. Тя бръкна в джоба си и извади малкия ключ.
— Намерих това тази сутрин в стаята ми и Бога ми, не мога да се сетя какво отключва. Случайно да знаеш?
Шарлът взе ключа от дланта на Ема и го огледа. Той проблесна под ярката светлина на лампите в стаята. Ема забеляза как Мадлин я стрелва с крайчеца на окото си, но после бързо се обръща напред.
— Изглежда като ключе от катинар — каза Шарлът.
— На шкафче? — предположи нетърпеливо Ема. Може би Шарлът бе виждала Сътън да отваря някое тайно шкафче, за което Ема не знаеше.
— Може би на някой скрин. — Шарлът й върна ключето. — Какво общо има ключето със странното ти поведение напоследък? Дали не отключва здравия ти разум?
— Нищо ми няма на поведението — отвърна отбранително Ема и пусна ключето в джоба си. — Само си представяш разни неща.
— Сигурна ли си? — попита отново Шарлът.
Ема сви устни.
— Напълно.
Шарлът я стрелна с поглед, след което взе молива за рисуване.
— Добре. — Тя започна ядосано да драска разни заврънкулки и звезди по скицника си. — Щом си решила да бъдеш потайна, хубаво. Не ми пука.