Звънецът удари и Шарлът скочи от мястото си.
— Шар! — извика след нея Ема, усещайки, че Шарлът е по-ядосана, отколкото показва. Но приятелката й не се обърна. Тя настигна Мадлин и двете излязоха в коридора. Ема се върна на масата си, чувстваше се изцедена. Когато тръгна към коридора, усети погледите на учениците, имената на които дори не знаеше.
— Чу ли, че един спортен агент от „Станфърд“ е идвал да пита за Теър? — рече едно момиче с дънково яке на тъмнокосата си приятелка, която бе облечена с раирана риза в стил осемдесетте.
— Е, как — промърмори приятелката й. — Но тъй като Теър е в затвора, няма никакъв шанс да го приемат в такъв университет.
— О, я стига. — Момичето с дънковото яке махна с ръка. — Адвокатът му ще го измъкне. Още следващата седмица ще е на свобода.
„Боже, не!“, помисли си Ема.
— Дори и да е така, какво ще прави с това накуцване? — попита Райето. — Чух, че бил доста зле. Според теб какво му се е случило?
За тях отговорът беше очевиден. Двете момичета се обърнаха и изгледаха Ема, която минаваше покрай тях.
Като че ли всички я обсъждаха, дори учителите. Фрау Фенстърмахер, учителката й по немски, сбута мадам Ив, една от преподавателките по френски. Две от служителките в кафенето прекъснаха разговора си и я зяпнаха. Първокурсници и по-големи, всички я гледаха така, сякаш знаеха всичките й тайни. Искаше й се да изкрещи: „Оставете ме на мира!“ Каква ирония: докато ходеше на училище като хранениче, тя беше никой, просто призрак в коридора. Копнееше да е момиче, което всички познаваха. Но славата си имаше цена.
Сякаш не го знаех.
Ема зави зад ъгъла и се озова в коридора с прозорци, които гледаха към двора. Тя погледна към кактусите и засадената в саксии папрат, и зърна тъмната коса на Итън. Докато си проправяше път между тълпата, сърцето й биеше в гърдите.
— Здрасти — каза тя и го хвана за лакътя.
Лицето му грейна в усмивка.
— Ти си здрасти. — След това забеляза мрачното й изражение. — Добре ли си? Какво се е случило?
Тя сви рамене.
— Днес е един от онези дни, когато е малко трудно да бъда Сътън Мърсър. Бих дала всичко, за да се махна оттук. Известно време да се отърва от нея.
Итън сбърчи вежди и внезапно вдигна показалец, сякаш искаше да каже „Аха!“.
— Имам идея. Знам точното местенце, където да те заведа.
Три часа по-късно Итън слезе от Магистрала 10 при табелата с надпис ФИНИКС. Ема се намръщи.
— Можеш ли да ми кажеш поне нещо за мястото, където отиваме?
— Не — отвърна Итън и устните му се разтегнаха в усмивка. — Само това, че там никой не е чувал за Сътън Мърсър, Ема Пакстън или Теър Вега.
Искаше ми се да се изсмея. Когато бях жива, имах чувството, че всички са чували за мен — навсякъде. И беше много мило от страна на Итън, че закара близначката ми чак във Финикс, за да я отведе по-далеч от лудостта.
Щом слязоха от магистралата, Итън зави по една занемарена улица. По нея бяха наредени контейнери за отпадъци, пълни с натрошена мазилка, счупени стъкла и празни кутии от боя. От едната й страна се издигаше недовършен блок, а табелата пред него обявяваше, че апартаментите ще се дават под наем от ноември. Поглеждайки към сградата без прозорци, Ема сериозно се съмняваше, че това ще се осъществи.
— Добре, сега ще ми кажеш ли? — попита тя, когато Итън отби в един паркинг и спря пред стар хотел в стил Арт деко.
— Търпение, търпение! — подразни я той, разкопчавайки предпазния си колан. После слезе, затвори с трясък вратата и се протегна лениво, като нарочно се бавеше.
Ема тропна с крак.
— Чакам.
Той заобиколи колата и я прегърна.
— Какво чакаш? — попита той. — Това ли? — След това притисна устни към нейните и тя отвърна на целувката, отпусната в прегръдката му.
Когато се разделиха, Ема се усмихна. Тялото й пламтеше. След това избухна в смях.
— Чакай малко. Да не би да ме докара чак до Финикс, за да можем да се натискаме пред всички?
— Не, това беше само бонус. — Итън се обърна и посочи хотела. — Дойдохме на концерт на любимата ми група „Ноу неймс“.
— „Ноу неймс“? — повтори Ема. — Никога не съм ги чувала.
— Страхотни са — пънк рок, но с блусарски елементи. Много ще ти харесат.
Той я хвана за ръката, преплете пръсти с нейните и я поведе към хотела, който изглеждаше като хванат в капан на времето. По стените имаше кичозни тюркоазни и розово-оранжеви племенни шарки, стенни лампи в стил деко и дори стар модел касов апарат на регистратурата вместо лъскав компютър с плосък монитор. Метална табела указваше пътя към входа на клуба в задната част на фоайето, макар че от нея всъщност нямаше нужда — щом минаха през въртящите се врати Ема чу пулсиращия бас и ехото на усилвателя. Въздухът миришеше на цигари, евтина бира и потни танцуващи тела. Във фоайето се мотаеха няколко младежи, които пушеха цигари и оглеждаха новодошлите.