След като платиха куверта от десет долара, Ема и Итън влязоха в клуба. Залата беше голяма, квадратна и тъмна, с изключение на светлините на сцената и коледните лампички, окачени около бара, който се намираше на издигната платформа в дъното. Гъмжеше от тела — момчета, които отказваха да помръднат, момичета, които се полюляваха със затворени очи, вглъбени в собствения си музикален сън, няколко реда хлапета, хванати за ръце. Неколцина погледнаха отегчено към Ема. В някое друго време тя щеше да се почувства стресната от тяхното отчуждение, но сега то й подейства успокояващо. Никой не я познаваше. Тя просто бе поредният почитател на „Ноу неймс“, както всички останали тук.
Ема сви към бара, потупвайки по хиляди рамена, като промърмори милион пъти „извинете“ и „съжалявам“. Шумът на сцената беше твърде силен и ушите й почти веднага заглъхнаха.
Двамата с Итън стигнаха до бара, чувстваха се смачкани, сякаш бяха преминали през ураган. Барманът сложи подложки пред тях и двамата си поръчаха бира. Ема зърна последната празна маса, преметна чантата си през облегалката на единия стол и погледна към сцената. Групата от трима души тъкмо свиреше някаква бърза, ръмжаща песен. Барабанистът гънеше ръцете си като октопод. Басистът пристъпваше напред-назад с наведена глава и дългата му коса скриваше лицето му. Вокалистката, която имаше стряскащо розова коса, стоеше в средата на сцената, дърпаше настървено струните на китарата си и пееше съблазнително в микрофона.
Ема я зяпна като омагьосана. Момичето бе прибрало косата си на кок в стил петдесетте и беше облечено с лъскава черна рокля, мрежести чорапогащи и дълги, черни, копринени ръкавици. Като че ли само тя можеше да е толкова готина и без задръжки.
— Прав беше! Групата е страхотна! — извика Ема на Итън.
Той се усмихна и чукна чашата й със своята, поклащайки главата си в ритъма на музиката. Ема отново огледа тълпата. Светлината създаваше ореоли около главите на присъстващите. Мнозина танцуваха. Други правеха снимки с телефоните си. Група фенове се бяха скупчили пред сцената — повечето от тях бяха момчета, които сигурно се надяваха да зърнат нещо под роклята на певицата.
— Приятелката ми Алекс от Хендерсън сигурно щеше да се влюби в тая сцена — рече тъжно Ема. — Тя обича да ходи на такива места. От нея съм научила всички готини групи, които слушам.
Отблясък от диско кълбото се отрази върху лицето на Итън и сините му очи блеснаха.
— Може би, след като всичко това свърши, ще ме запознаеш с нея.
— С удоволствие — отвърна Ема. Алекс и Итън веднага щяха да си допаднат — и двамата харесваха поезия и не им пукаше какво мислят другите за тях.
Щом привършиха питиетата си, Ема издърпа Итън от стола и го отведе на дансинга. Той се прокашля смутено.
— Не съм от най-великите танцьори.
— Нито пък аз — надвика Ема музиката. — Но тук никой не ни познава, така че на кого му пука?
Тя го хвана за ръката и го завъртя. Той също я завъртя, смеейки се, и двамата затанцуваха заедно, като подскачаха и се и тресяха на фона на музиката.
Когато „Ноу неймс“ завършиха сета си, Ема беше изтощена и обляна в пот, но се чувстваше великолепно.
— Има още едно нещо, което искам да ти покажа — каза Итън. Той й посочи аварийния изход и я поведе по тъмния, криволичещ коридор, който започваше зад него. Встрани се виждаше метална врата, над която имаше надпис „Тераса за наблюдение“. Итън я отвори и двамата се изкачиха по тясно стълбище.
— Сигурен ли си, че имаме право да се качваме тук? — попита нервно Ема, докато стъпките им отекваха по металните стъпала.
— Аха — отвърна Итън. — Почти стигнахме.
На върха имаше втора тежка врата. Когато я отвориха, се озоваха на открито. Терасата за наблюдение беше просто равен покрив, на който бяха разположени два плетени стола и малки маси, кофа за боклук, пълна с празни бутилки от бира „Корона“ и голяма саксия с папрат, която изглеждаше почти умряла, но наоколо се простираше град Финикс, пълен със светлини, искри и шум.