То пасна.
Ема го завъртя и отвори кутията. Вътре имаше купчина листове. Извади най-горния и погледна към острите, четливи букви. Това беше писмо, подписано от Шарлът. „Съжалявам за всичко, Сътън — беше написала тя, подчертавайки всичко три пъти. — Не само за Гарет, но и за това, че не те подкрепих, когато имаше проблеми… нали знаеш с кого.“
Погледнах писмото. Какво означаваше то? Какви проблеми съм имала и с кого? В главата ми проблесна спомен как двете с Шарлът стоим пред „Холиър“, преметнали чанти през раменете, и си шепнем нещо, приближили главите си една до друга. „Тя знае, Сътън — прошепна Шарлът. — Не е глупачка. — После додаде: — Трябва да обмислиш добре на кого си вярна.“ Опитах се да задържа по-дълго спомена, но той ми се изплъзна тъй бързо, както се беше появил.
Ема сгъна отново писмото на Шарлът и бръкна в кутията. Имаше лист от Габи и Лили, в което изреждаха причините да бъдат приети в Играта на лъжи, най-вече заради техния „невероятен стил и усет за драматичното“. Следваше контролно по немски; всички отговори бяха попълнени и в горния десен ъгъл пишеше „Преподавателско копие“. Ема го изпусна, сякаш внезапно се бе подпалило, сякаш всеки момент в съблекалнята щеше да нахлуе параноичната Фрау Фенстърмахер и ще я спипа на място.
Звукът на капещите душове почти затихна. Включи се вентилацията и някъде в далечината се чу кашляне. Ема се взе в ръце и продължи да разглежда листовете. Прехвърли бележка с някакво старо наказание за задържане след часовете, контролно с голяма дебела двойка отдолу и накрая й попадна някаква оръфана бележка, надраскана с небрежен, момчешки почерк:
„Скъпа Сътън, съжалявам. Не искам да се чувствам така към теб — толкова изпълнен с гняв. Сякаш нещо дълбоко скрито в мен ме кара да се държа така. Но се притеснявам, че ако нещата не се променят, ще превъртя.
По гърба й полазиха ледени тръпки. Бележката беше от Теър. Трябваше да е от него.
Ема не знаеше за какво се е извинявал, но писмото звучеше като заплаха и показваше точно колко неуравновесен беше Теър. Докато препрочиташе бележката, тя усети оформящата се в гърлото й буца. Беше се изморила да гадае и да се чуди. Имаше само един човек, който знаеше точно какво става.
Тя трябваше да види Теър.
18.
Посетител за Вега
Следственият арест бе залепен за полицейското управление, макар да имаше отделен вход и собствена охрана. Ема се спря колебливо пред стоманената врата, дишайки тежко. Най-накрая вратата се отвори и се появи дебел, оплешивяващ пазач с книга в ръка, който я погледна изненадано.
— Мога ли да ви помогна? — попита той, подрънквайки с връзката дълги, сребристи ключове на колана му — Часовете за посещение почти изтекоха — рече сърдито мъжът.
Ема погледна към часовника „Картие“, който бе намерила в кутията с бижута на Сътън. 19.42 часа.
— Ще ми отнеме само няколко минути — каза тя, опитвайки се да докара най-сладката си усмивка.
Пазачът я погледна намръщено. Ема хвърли един поглед върху книгата. На корицата й имаше як мъжага, пристегнал към гърба си ножница с меч, който целуваше гъвкава блондинка. Когато Ема беше малка, тя беше чела подобни романи на „Арлекин“ — обикновено такива се намираха по рафтовете в къщите на приемните й майки. Известно време си представяше, че брюнетката, облечена като пират на корицата на „Корабокрушенци с разбити сърца“ е Беки.
Най-накрая пазачът я пусна. Той извади един клипборд, върху който бе прикрепен лист с имената на посетителите. Ема се опита да не трепери, докато пишеше СЪТЪН МЪРСЪР в колонката за посетители и ТЕЪР ВЕГА под затворниците. Знаеше, че рискува много, но сама повече не можеше да открие нищо. Останалото трябваше да научи от Теър. А срещата им очи в очи в затвора, където щеше да ги разделя стъклена стена, бе възможно най-безопасното място, където можеше да се проведе този разговор.
Пазачът погледна към името, което бе написала Ема, и кимна.
— Последвайте ме. — Той я поведе през стоманената врата по дългия коридор.
Втори пазач, облечен в същата синя униформа, с табелка „Стенбридж“ на широките си гърди, чакаше Ема в малка, квадратна стая, разделена през средата от дебело стъкло. Тя се зарадва, че това не е Куинлън — не й се разправяше с него точно днес.