— Мамка му! — прошепвам аз.
— Сътън! — прогърмява нечий глас.
Обръщам се и виждам как Теър се появява от сечището. Той тича бързо към мен, стиснал ръцете си в юмруци. Аз изпищявам. Времето застива. Крайниците ми отказват да помръднат. Опитвам се да напипам верижката с ключовете, но вече е късно. Изправям се в мига, когато ръцете му ме обгръщат. Пръстите му се забиват в плътта ми.
— Не, не! — крещя аз. Кожата му изгаря моята. — Теър, моля те!
— Повярвай ми — шепне той в ухото ми. — За мен е по-болезнено, отколкото за теб.
Усещам как ме повлича към гъстата гора до паркинга. Но преди да видя какво се случва след това — несъмнено последните ми мигове, — споменът избухва като бомба и ме изоставя в нищото.
20.
Кръвта не лъже
Трийсет минути по-късно таксито остави Ема пред къщата на Итън. Сипеше се дъжд като из ведро, странен феномен за Тусон. Във въздуха миришеше на озон и мокър асфалт. Чакълът в предния двор проблясваше под лунната светлина.
Ема изтича през ливадата, опитвайки се да се скрие от дъждовните капки, и почука по бялата врата. Притисна ухо към дървото и се заслуша, докато не чу стъпки по коридора. Вратата се отвори, разкривайки фоайето. Бледосините очи на Итън се разшириха изненадано, щом я видя. Тъмната му коса беше разрошена, сякаш досега бе спал.
— Ема? — рече той, излезе навън и сложи ръка на рамото й. — Какво става?
— Трябваше да те видя. — Тя се извърна и погледна назад. — Може ли да вляза?
Итън отстъпи встрани.
— Разбира се.
Ема затвори вратата зад себе си и се отпусна в ръцете му. Тежестта на случилото се с Теър се стовари с цялата си сила върху нея и тя зарови лице в шепите си. Плака почти пет минути, носът й се запуши, сълзите изгаряха очите й. През цялото време Итън я галеше успокояващо по гърба.
Бях щастлива, че има кой да утеши сестра ми. Само да можех и аз да си имам някого. Все пак току-що аз бях видяла онзи ужасен спомен — аз бях брутално убита от човека, когото обичах. Чувствах се толкова празна отвътре. Теър, когото бях взела от автогарата, нямаше нищо общо с лудия човек, в който се беше превърнал накрая. Как можах да проявя глупостта да се забъркам с него?
Когато хълцанията на Ема преминаха в хлипания, Итън я заведе в кухнята и заобиколи плота. Върху него имаше купчина менюта с храна за вкъщи. На дългата маса стояха две кутии кока-кола и празна кутия от пица. Откъм дневната се дочуваха репликите от някакъв криминален сериал. Той бутна с крак вратата на стаята си и светна лампата.
— Ето, седни — каза той на Ема, махвайки с ръка към леглото. — Кажи ми какво става.
Краката на Ема омекнаха и тя се отпусна върху тъмносиньото шалте. Сграбчи възглавницата му и я притисна към гърдите си.
— Видях Теър — каза тя и погледна нервно към Итън.
Той се намръщи, както и очакваше.
— В затвора? Нали ти казах да не ходиш!
— Знам, но…
— Защо не ме послуша?
Очите й отново се напълниха със сълзи. Точно сега нямаше нужда от лекция.
— Не знаех какво друго да направя — рече отбранително тя. — Имах нужда от отговори. И той ми ги даде. Каза ми, че е единственият, който знае коя съм аз.
— Какво? — Итън се ококори.
— Аха — кимна Ема. — Спомена и за писмата, които ми е пратил. Сигурно е имал предвид бележката, която бе оставил на колата на Лоръл и посланието на дъската по време на подготовката за бала. Той го е направил, Итън. Знам го.
Итън облегна глава на дланите си.
— Съжалявам.
След това Ема извади от джоба си бележката на Теър до Сътън и я разгъна.
— Днес открих това — каза тя и я подаде на Итън.
Той я зачете намръщено. Когато приключи, сгъна внимателно листа и й го върна.
— Леле. Все едно признава, че може да я нарани, освен ако отношенията им не се променят.
— Знам. И след това… наистина я е наранил.
При думите на Ема аз потръпнах и споменът отново се завърна в главата ми. Но къде ме беше отвел Теър? Сигурно имаше нещо общо с колата ми, нали? Все пак в нея бе открита кръв — моята кръв, със сигурност. Само ако можех да видя и останалата част от спомена. Чувствах се като пъзел, който бе почти нареден, с изключение на едно липсващо парче.