— Ало? — надвика Ема шума на бурята, опитвайки се да успокои нервите си.
От другия край се чу гласът на детектив Куинлън.
— Добър вечер, госпожице Мърсър. Получихме резултатите от кръвния тест от колата ви.
Ема се напрегна.
— И какво показват те? — Тя се стегна, сигурна, че ще чуе името на Сътън.
— Резултатите показват пълно съвпадение с кръвта на Теър Вега — произнесе боботещият глас на Куинлън.
Ема се спря по средата на улицата, убедена, че не е чула добре.
— Теър?
— Точно така — отвърна Куинлън. — Имате ли някаква представа как се е озовала там? Господин Вега няма желание да отговаря.
— Аз… — Ема млъкна, защото нямаше никаква представа какво да отговори. Тя се спря под едно вретеновидно мескитово дърво, опитвайки се да си поеме дъх. Чувстваше се напълно объркана.
— Сътън? — избумтя гласът на Куинлън. — Има ли нещо, което трябва да знам?
Ема се сви под дървото, не че то успяваше да й осигури особена защита от бурята. Имаше толкова много неща, които трябваше да му разкаже. Но смееше ли? Дали можеше по някакъв начин да го убеди, че тя е близначката на Сътън, но не е искала да открадне живота й? Щеше ли да й повярва, ако му кажеше, че Теър Вега й е пращал заплашителни послания — и че Теър е убил Сътън? Едва ли. Вярно, че разполагаше с бележката от Теър, открита в шкафчето на Сътън, онази, в която той казваше, че ще превърти, но докато за Ема тя бе достатъчно доказателство, полицията едва ли щеше да я приеме за окончателна улика.
— С-съжалявам. Нямам представа как се е оказала там — отвърна най-накрая тя, затвори очи и се замисли. — Имаше ли някакви други отпечатъци в колата?
Куинлън въздъхна.
— Само вашите и на баща ви. Той е другият собственик на превозното средство, нали?
— Аха — отвърна разсеяно Ема. Тя си спомни думите на господин Мърсър за това как двамата със Сътън са реставрирали заедно волвото.
В другия край се разнесе покашляне.
— Добре, тъй като повече нямаме повод да задържаме колата ви, можете да си я приберете — рече мрачно Куинлън.
— Благодаря — отвърна Ема, но Куинлън вече беше прекъснал връзката. Тя продължи да държи телефона в протегнатата си ръка и да го гледа така, сякаш представляваше някаква извънземна форма на живот. Студеният вятър подмяташе мокри листа върху краката й. В далечината се чу рев на автомобилен двигател. Светът се движеше в обичайния си коловоз, но Ема се чувстваше изцяло променена. Кръвта на Теър. Но… как бе възможно?
Аз също стоях зашеметена. Замислих се върху последния си спомен. В това нямаше никакъв смисъл — Теър бе ненормалникът, който беше подгонил мен, а не обратното. Имаше само един възможен отговор: сигурно съм успяла да се вмъкна по някакъв начин в колата си и да го ударя с нещо, преди да ме убие. Изпитах задоволство — Теър може и да бе отнел живота ми, но поне по пътя към отвъдното бях успяла да отнеса със себе си и част от него.
21.
Мама знае най-добре
Същата нощ Ема се обърна на другата страна в леглото си и погледна към яркия неонов циферблат на будилника на Сътън. Часът беше два и дванайсет след полунощ. Тя не бе спряла да плаче, откакто таксито я остави пред дома й и гърлото й беше толкова свито, че едва успяваше да преглътне. Никога през живота си не се беше чувствала толкова объркана и сама. Дори и когато трябваше да напусне Хендерсън и да се сбогува с Алекс. Не и когато трябваше да остане в държавния приют цял месец, докато социалните служби й намерят нов приемен дом. Нито дори когато Беки я беше оставила при съседката и повече не се върна за нея.
При всички тези случаи й беше тежко и тъжно, но след като напусна Хендерсън, тя все пак можеше да се обажда на Алекс. Когато бе в приюта, можеше да си играе с момичето, с което деляха двуетажното легло. А когато Беки си тръгна, тя можеше да поплаче пред майката на приятелката си и да каже колко много й липсва.
Но сега живееше с толкова ужасна тайна, че не бе сигурна дали тежестта й няма да я смаже. А след като и Итън й беше сърдит — толкова много, че сигурно вече нямаше да й проговори, — тя нямаше към кого да се обърне. Не можеше да признае на никой друг коя е в действителност. Не можеше да си направи списък „Нещата, които мразя в Сътън“ или „Нещата, които ми липсват от Ема“, или дори да си води дневник от страх, че някой може да го намери и да разкрие истинската й самоличност.