А и новината за кръвта на Теър я ужасяваше. Означаваше ли това, че Сътън го е ударила? Ами ако това е причината за накуцването му? Гласът на Мадлин отекна в главата й: Повече никога няма да може да играе футбол. Това беше голямата му любов — нещото, в което беше най-добър, — а сега бъдещето му е съсипано. Може би това беше мотивът. Възможно ли беше Теър да е толкова ядосан на Сътън заради нараняването си, че да си беше отмъстил… като я убие?
Ема се отпусна върху пухената възглавница на Сътън. Всичко й се струваше толкова невероятно. Защо изобщо се занимаваше с това? Какъв беше смисълът? Може би трябваше просто да замине и да остави всичко зад гърба си. Ако искаше да избяга, сега беше моментът. Теър беше зад решетките и не можеше да я проследи. Най-накрая щеше да бъде свободна. Беше на осемнайсет. Би могла да си вземе дипломата, да се засели някъде и да завърши вечерно училище…
Но още докато си го мислеше, знаеше, че няма да си тръгне. Тя живееше живота на някой, когото толкова отчаяно искаше да опознае, опитвайки се да постигне правосъдие за сестра си. Никога не би си простила, ако просто се откаже, защото това би означавало, че човекът, който бе убил Сътън, който бе откраднал на Ема шанса да опознае близначката си, щеше да остане на свобода.
Не можех да си представя, че убиецът ми ще се измъкне безнаказано. Не можех да го приема и се надявах, че Ема ще намери сили да остане — макар да разбирах, че за нея става все по-опасно тук.
Ема отметна завивките от краката си и прекоси стаята. Отключи вратата, измъкна се на пръсти по тъмния коридор и слезе по стълбите, избягвайки на косъм купчината списания, които Лоръл беше оставила на най-долното стъпало. Едно разклонено алое хвърляше сянка върху плочките. През прозореца на дневната се чуваше звук от капеща вода и Ема погледна към ленивите дъждовни капки, които се отцеждаха от улука. Луната хвърляше зловеща светлина върху семейните фотографии. Ема видя отражението си в огледалото в дъното на коридора. Тъмната й коса се спускаше свободно по раменете, а кръглото й лице изглеждаше като бяло петно в мрака. Тя зави зад ъгъла към кухнята и почувства студения теракот под босите си крака. Когато се накани да отвори един от шкафовете, в ъгъла се размърда сенчеста фигура. Ема подскочи уплашено назад и удари хълбока си в хромираните копчета на печката.
— Сътън?
Погледът на Ема се фокусира върху госпожа Мърсър, която се бе привела напред, стискайки каишката на Дрейк. Кучето тихо излая.
— Какво търсиш тук толкова късно? — Госпожа Мърсър се изправи и пусна Дрейк. Той се приближи до Ема и подуши ръката й, преди да се свие на топка до хладилника.
Ема върза разрошената си коса на опашка.
— Не можах да заспя, затова слязох да си налея вода.
Госпожа Мърсър сложи ръка на челото на Ема.
— Хм-м. Добре ли си? Лоръл каза, че си се прибрала вир-вода.
Ема се засмя насила.
— Ами не носех със себе си чадър. Последния път, когато проверих, все още живеехме в Аризона. — Тя погледна разрошената коса на госпожа Мърсър и халата й. — А ти какво правиш тук?
Госпожа Мърсър махна презрително с ръка.
— Дрейк нещо се оплакваше и аз станах да го изкарам малко навън. — Тя отиде до умивалника, наля чаша вода и пусна две кубчета лед в нея. Те изпукаха силно. Госпожа Мърсър остави чашата на плота и я побутна към Ема, която с благодарност отпи.
— И така… — Госпожа Мърсър облегна брадичка върху дланта си. — Защо не можеш да заспиш? Има ли нещо, за което да искаш да поговорим?
Ема облегна челото си на плота и въздъхна. Имаше толкова много неща, за които искаше да поговори. Не можеше да обсъжда убийството на Сътън, но може би щеше да получи добър съвет за Итън.
— Нараних едно момче, което харесвам и сега не знам как да оправя нещата — избъбри тя.
Госпожа Мърсър я погледна съчувствено.
— Опита ли да се извиниш?
Разнесе се тихо громолене, когато машината за лед изсипа нова порция кубчета във фризера.
— Опитах… но той не иска да ме чуе — отвърна Ема.