— Лошо състояние? Какво имате предвид?
Ема почувства прилив на вина. Мразеше да лъже така.
Но аз бях впечатлена. Това същото момиче ли беше, което поставяше под въпрос етичността на Играта на лъжи и номерата, които организирахме? И ето я сега — преструва се на лекар, което е незаконно, — докато се опитва да получи поверителна медицинска информация. Леле-мале, колко много я беше променило превъплъщението й в Сътън Мърсър.
— Той е, хм… в безсъзнание — продължи Ема. — Трябва ми датата, на която е бил изписан от вашето заведение.
Сестрата въздъхна отегчено.
— Един момент. — Пръстите й защракаха по компютърна клавиатура. — Да-а. Теър Вега е бил приет за лечение и изписан окончателно на двайсет и първи септември тази година — въпреки лекарските препоръки. Така, как казахте, че ви е името? От коя болница сте…?
Ема бързо затвори. Трепереше толкова силно, че изпусна телефона и той падна в краката й. Изпълниха я недоверие и страх. Истина беше. Теър е бил в психиатрична клиника… където е бил лекуван и е напуснал въпреки лекарските предписания. Неизлекуван. На свобода. Сигурно е бил — и все още е — психопат.
А аз си помислих, че явно съм се забъркала с най-неподходящото момче.
24.
За коя се мислиш?
— Довечера ще бъде страхотно — каза Шарлът в петък сутринта, докато двете с Ема вървяха по коридора към научното крило на гимназия „Холиър“. Въздухът миришеше на изгорели химикали и газ от бунзенови лампи. — Корнелия ни е планирала страхотни ястия. Ще се съберем у нас, ще се нахраним и ще се приготвим, а след това отиваме на тайния купон. Добре ли ти се струва?
— Разбира се — отвърна предпазливо Ема, поглеждайки към голото си коляно, което се подаваше от внимателно съдраните дънки на Сътън. Така и не можа да разбере как хората плащат по триста долара за панталони, които са направени да изглеждат стари — защо просто не отидат в „Гудуил“ и не си купят някой наистина износен чифт?
Ами че защото нещата от „Гудуил“ не са готини. Не ме интересуваше колко добра беше Ема в превръщането на евтините парцалки в стилни. В моя свят царуваха марковите дрешки.
— До после! — пропя Шарлът, когато завиха към кабинетите за чужди езици, и се отправи към класа по испански, докато Ема влезе в кабинета по немски език. На черната дъска с изсветлял бял тебешир бяха написани спрежения на глаголи, а някой беше нарисувал намръщена физиономия, над която в балонче бе изразил мислите си: „Готов съм да бъда където и да е другаде, само не тук.“ Във въздуха се носеше слаба миризма на лепило. Ема забеляза Итън, който се беше отпуснал върху един стол в ъгъла на стаята. Той я погледна и бързо отмести очи. Стомахът й се сви.
Фрау Фенстърмахер още не беше пристигнала, затова Ема отиде до стола на Итън и застана до него. Постоя така почти десет секунди, но той нарочно гледаше встрани.
— Трябва да поговорим — каза най-накрая тя с решителен тон.
— Не мисля — отвърна Итън и продължи да гледа през прозореца.
— Аз, обаче, мисля. — Тя го хвана за ръката и го задърпа, докато не го изведе в коридора. Двама ученици спряха и ги зяпнаха. Сигурно се чудеха защо Сътън Мърсър е хванала Итън Ландри за ръката. Но Ема не се интересуваше кой ги гледа. Тя трябваше да оправи нещата с Итън — и то веднага.
В коридорите притичваха закъснели ученици, които бързаха да влязат в стаите преди звънеца. Ема погледна вляво и видя приближаващата се безформена фигура на Фрау Фенстърмахер. Тя избута Итън в съседния коридор с надеждата, че не ги е забелязала. Двамата тръгнаха към стъклените врати, през които се излизаше на дългата морава покрай пистата за бягане.
Итън зарови ръцете си дълбоко в джобовете на кафявите си карго бермуди.
— Трябва да се връщаме вътре.
— Искам да ти кажа някои неща — прекъсна го Ема, докато вървеше към пистата. — А ти трябва да ме изслушаш.
Тя бутна вратите и двамата прекосиха зелената ивица преди бялата стартова линия. Сребристите препятствия бяха събрани в прави редици. До един забравен клипборд се търкаляше празна бутилка от минерална вода. Двамата бавно се изкачиха до пейките, обувките им тихо потракваха по металните стъпала. Ема стигна някъде до средата, тръгна по редицата и седна на една от металните пейки. Итън я последва. Вятърът я шибаше по лицето. Тя върза дългата си коса на опашка и се обърна към него.
— Не искам да ти правя номер — каза тя. — Никога не съм искала и няма да им позволя да продължат. Просто ми е трудно при всичко, което се случва, да откривам най-добрия начин да се справя със ситуацията, без да се издам.