Итън се преструваше на очарован от шевовете на панталоните си. Край тях профучаха на колела двама ученици от класа по моден дизайн, които очевидно също бяха решили да избягат.
— Итън — каза Ема с разстроен глас. — Говори ми! Съжалявам! Не знам какво друго да кажа. Моля те, не ми се сърди.
Най-накрая той въздъхна и погледна към разперените си длани.
— Добре. Аз също съжалявам. Просто щом каза, че приятелките на Сътън се канят да ми скроят номер… откачих.
— Но защо не ми повярва, когато ти казах, че няма да го направя?
Итън поклати глава. Когато най-после заговори отново, думите му прозвучаха бавно и напрегнато.
— Просто ти приличаш толкова много на нея. Носиш дрехите й. Дружиш с приятелките й. Дори си сложила медальона й.
— И какво от това?
Мускулите на врата му се напрегнаха. Когато той погледна встрани, Ема осъзна, че тук имаше нещо друго, нещо, което той не й е казал. Когато погледите им се срещнаха, тя видя как в светлите му очи проблесна болка.
— Никога не съм ти казвал това — рече най-накрая той, — но в първи курс, точно след като Сътън и приятелките й започнаха Играта на лъжи, ми устроиха номер. Беше ужасен и провали всичките ми шансове да спечеля научната стипендия в една програма, която исках повече от всичко на света. Семейството ми нямаше пари да ме изпрати. Почти си бях гарантирал мястото, но след номера… вече не беше така. — Той тропна с крак по металните стълби и те иззвъняха. — Мислех, че съм го преглътнал, но очевидно не съм.
Аз се носех наоколо и се чувствах ужасно. Поредният пример как шегите ми наистина нараняват хората. Опитах се да си спомня какво бяхме погодили на Итън, но в съзнанието ми не се появяваше нищо. Единственият ми спомен с него беше когато той прекъсна фалшивото ми задушаване в пустинята. За части от секундата ме изпълни истинска благодарност, че ме е спасил… но след това се подразних, защото ме беше видял уплашена.
— Какво са направили всъщност? — попита Ема.
Итън сви рамене.
— Няма значение. Достатъчно е да кажа, че ми провалиха всички шансове.
Ема хвана ръката му и я стисна здраво.
— Чуй ме, аз не съм Сътън! Може да си приличаме по някои неща, но аз никога няма да те нараня. Трябва да го знаеш.
Итън кимна бавно, преплете пръстите си с нейните и също стисна ръката й в отговор.
— Знам. Наистина. И съжалявам, че се държах така. Трябваше да ти повярвам.
Настъпи продължително мълчание. Двамата гледаха как няколко коса кацнаха на пистата и отново отлетяха.
— Знаеш ли какво трябва да направим? — рече бавно Ема, неспособна да скрие усмивката си. — Да измислим план как да ги измамим.
— Приятелките на Сътън? — Итън я погледна недоверчиво. — Сигурна ли си?
— Абсолютно. Харесвам ги, но очевидно те имат нужда да глътнат малко от собственото им лекарство. Омръзна ми да правя номера на хората — а може би ако успеем да ги излъжем, цялата Игра на лъжи ще изгуби блясъка си? — Тя се обърна с лице към Итън. — Приятелките на Сътън смятат да откраднат стихотворенията ти преди конкурса и да ги качат в интернет под друго име, за да те изкарат плагиат.
Итън подсвирна леко.
— Леле. Това е гадно. — Светлите му очи потъмняха и той погледна към пистата. — Защо искат да ми причинят това?
Един облак мина пред слънцето и Ема видя как сянката й постепенно изчезва.
— Лоръл ми е бясна, че вкарах Теър в беля. Това е нейната идея за отмъщение. Тя знае, че аз… — тя преглътна смутено, — те харесвам и нанесе удар там, където най-боли.
Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.
— Разбирам. Какво ще кажеш да се срещнем на обичайното място и да обменим идеи?
— Според мен трябва да си намерим друго място, защото Лоръл знае, че се срещаме там — изтъкна Ема. Започваше да се успокоява. Слава Богу, Итън отново беше на нейна страна. — След като изяснихме това — рече тя, — има още някои неща, които трябва да ти разкажа. — Ема огледа внимателно пистата, проверявайки дали са все още сами.
Итън повдигна вежди.
— Нещо за случая?
Когато Ема му каза, че кръвта по колата е на Теър, а не на Сътън, Итън я погледна невярващо.
— И това не е всичко — продължи Ема. — Отидох да прибера колата на Сътън от полицията и намерих нещо странно. — Тя му разказа за хартията с името на д-р Шелдън Роуз, как е проследила информацията и е стигнала до психиатрията в Сиатъл. — Сестрата на д-р Роуз ми каза, че Теър е бил изписан на двайсет и първи септември. Въпреки препоръките на лекаря.