Пътят не спираше да криволичи, ограден от безлюдна земя.
— Тук няма ли други къщи? — зачуди се на глас Ема.
— Странно. — Итън погледна пред прозореца към преплетените клони, които се протягаха като пръсти към предното стъкло. — Може би собственикът на къщата е притежавал и околната земя. Това е един от начините да си гарантира страхотна гледка.
Ема измина още половин миля, преди пред колата да се появи висока каменна сграда. Извитите сводове се издигаха към вечерното небе, осветените прозорци бяха покрити с плътни черни щори. От едната страна на къщата имаше голям балкон, който бе надвиснал над почти стометрова пропаст с каменисто дъно. А табелата с надпис „Продава се“ се въргаляше отдавна забравена върху предната морава. Кръглата алея пред къщата беше празна. Както и пътят, който я заобикаляше.
— Прекрасна е! — ахна Ема и отби встрани. — Но къде ли са колите на останалите момичета? Досега трябваше да са пристигнали. — Тя погледна часовника си. Беше закъсняла — часът бе почти девет и половина.
— Може да има друг път отзад. Или са паркирали доста по-надалеч, за да не привличат подозрителни погледи. — Итън разкопча колана си и двамата излязоха от колата.
Над главите им в небето висеше сребристият лунен сърп. Силен порив на вятъра разпиля косата на Ема по раменете й. Тя последва Итън по неравните, изсечени в малкия хълм каменни стъпала, които водеха до къщата. След като изминаха и последните няколко метра, те се озоваха на малка веранда, направена от солиден гранит. Итън почука с кокалчетата на пръстите си по предната врата. Докато чакаха отговор, той погледна Ема и долепи ухо до вратата.
— Странно. Не чувам нищо вътре — каза той и присви очи. — Нито музика, нищо.
Ема почука отново.
— Ехо? — извика тя. След като никой не й отговори, тя завъртя златната брава и бутна тежката дъбова врата. Вратата се отвори и пред очите им се разкри двойна вита стълба, която стигаше до открития втори етаж. От тавана на фоайето висеше кристален полилей, който не светеше. През масивните капандури се виждаха ярките звезди. Единствената видима мебел беше един старинен часовник с махало, който се намираше в далечния десен ъгъл на фоайето — останалата част на къщата беше абсолютно празна.
— Ехо? — извика отново Ема. Момичетата трябваше вече да са тук. Гласът й отекна в празната къща. На фона на мъждивата лунна светлина се виждаха паяжините, които проблясваха в ъглите. Ема се обърна и погледна Итън. — Може би още не са пристигнали?
— Може би. — Итън отстъпи назад и се взря в звездите.
Тряс.
Ема и Итън се обърнаха рязко. Входната врата се беше затръшнала.
Ема изтича до нея и се опита да отвори. Бравата не помръдваше.
— Кой е там? — извика тя. По тялото й пробягаха електрически искри. Наблизо нямаше прозорец, който да гледа към предната веранда, така че тя нямаше как да види кой ги е заключил вътре.
Итън дръпна Ема по-близо до него. Скръ-ъ-ц. Звукът наподобяваше драскащи по стъкло нокти.
— Какво беше това? — изписка Ема.
— Навън има някой — каза Итън. Той отново опита да завърти бравата, но тя не поддаде. — Кой е там? — извика силно той. — Пуснете ни!
— О, Господи! — прошепна Ема, сграбчи ризата му си се притисна към гърдите му. — Ами ако е Теър? Ако е излязъл по-рано от затвора и ни е проследил?
Една ужасна мисъл ми мина през ума и безплътното ми тяло бе пронизано от зловещ хлад. Може би наистина беше Теър. Ами ако беше разбрал, че Ема се е обаждала в психиатрията и идваше да й затвори устата завинаги?
— Няма да му позволя да те нарани. — Итън притисна здраво Ема към себе си. — Обещавам.
Отвън се разнесе нов стон. Последваха нови драскащи звуци, сякаш някой се опитваше да се промъкне вътре.
— Трябва да се скрием, Итън! — извика Ема и огледа голите стаи и стени. Тя го хвана за ръката и го задърпа нагоре по стълбите, но токчето й се заклещи на първото стъпало. Тя залитна към Итън и той я хвана през кръста. Отвън се разнесе нов трясък, последван от ужасяващо скърцане. По задната стена премина някаква сянка. Разнесе се силен вик.
Ема му отвърна с писък, но викът се повтори и тя се стегна. Това не беше мъжки глас, а воят на момиче. Отвън се чу кискане. Внезапно Ема надуши отличителния аромат на „Шанел чене“.
Всичко си дойде на мястото. Разбира се.
Тя хвана Итън за ръката.