Къщата за нула време се напълни с народ. Горещите тела циркулираха и флиртуваха, стиснали червените пластмасови чаши в ръце. Ема се промъкваше през тълпата, хванала ръката на Итън; не се беше чувствала толкова щастлива от векове.
— Отивам да си взема бира — каза Итън и погледна телефона си, преди да го пъхне в джоба. — Искаш ли?
Ема му се усмихна.
— После ще трябва да шофирам, за да се приберем, забрави ли? Освен ако не искаш да прекараме нощта някъде навън… — Тя махна с ръка към скалите, които заобикаляха къщата.
Итън се ухили и се наведе напред. Устните му докоснаха бузата й и той прошепна:
— Какво точно намекваш?
Бузите й пламнаха от двусмислието, което се съдържаше в думите й.
— Някои от нас имат вечерен час — прошепна тя.
— Лошо — отвърна също шепнешком Итън. Устните му докоснаха нейните. Наоколо започнаха да им подсвиркват. Ема долови проблясъка на светкавица. Новината, че Сътън Мърсър излиза с Итън Ландри беше нещо голямо. Но никой не им се присмиваше — вместо това всички зяпаха Итън, сякаш внезапно бяха разбрали колко е готин.
Група момчета обръщаха шотове в ъгъла, а тълпата танцуваше на импровизирания дансинг под звуците на класика на Майкъл Джексън. Внезапно Ема усети как чантата й вибрира. Тя пусна ръката на Итън и го помоли да й донесе един спрайт. След това се отдалечи от купонджиите и извади телефона на Сътън от чантата й. ЕДНО ПРОПУСНАТО ОБАЖДАНЕ, бе изписано на екрана.
Номерът не й беше познат и имаше оставено съобщение в гласовата поща. Ема улови погледна на Итън от другия край на стаята и му даде знак, че идва след малко. След това си проправи път към задната част на къщата, където се надяваше да е по-тихо.
Тя зави зад ъгъла и отиде в кухнята. По плотовете бяха подредени бутилки с алкохол, заедно с полуизпразнени пликчета „Фритос“ и празни пластмасови чаши. Едно момиче с къса черна коса си наля текила и маргарита в блендера и натисна бутона, омесвайки ги здраво. Жуженето на блендера и свежата миризма на лимон изпълниха кухнята и последваха Ема по тъмния коридор. Като се опираше с пръсти в стената, за да запази равновесие, тя се шмугна в задната стая. През отворения прозорец струеше лунна светлина и обливаше в златно дървения под и високите прозорци. В стаята имаше само два предмета: голямо, напукано огледало, подпряно в ъгъла и малка кукла с мраморни очи, която седеше на перваза. Ема извърна очи от куклата и усети как я побиват зловещи тръпки.
Тя натисна иконката за прослушване на гласовото съобщение и доближи телефона на Сътън до ухото си. През говорителя избумтя басов мъжки глас: „Здравейте. Това е съобщение за Сътън Мърсър. Обажда се детектив Куинлън. Исках да поговорим. Моля, обадете се на следния номер… това е личният ми мобилен телефон. Цялата нощ ще е в мен. Въпросът е спешен, така че моля, звъннете веднага щом чуете това съобщение.“
Спешен въпрос? Пръстите на Ема изтръпнаха. Тя стисна телефона, готова да набере номера, когато някъде отвън се чу силен трясък. Звукът я накара да подскочи и да се обърне. Къщата вибрираше от басовите тонове. В стените отекваше смях. Макар да бе сама, наоколо все пак беше ужасно шумно за истински разговор по телефона. Тя излезе от стаята, поглеждайки още веднъж към зловещите очи на куклата и се отправи към задната врата.
Задната част на къщата преминаваше във веранда, която се простираше до планината. От края й започваше тясна пътечка; Ема отиде чак до нея с надеждата да се отдалечи колкото се може от шумния купон. Под краката й пропукваха нападали клони и изсъхнали листа. Тя извади телефона на Сътън и набра номера от последното пропуснато повикване.
Куинлън отговори още след първото позвъняване.
— Обажда се Сътън — каза Ема с треперещ глас.
— Здравейте, госпожице Мърсър. — Гласът на Куинлън беше напрегнат. — Мисля, че трябва да знаете, че Теър си плати гаранцията. Нямахме друг избор, освен да го освободим.
— Какво? — ахна Ема. — Кога?
— Преди няколко часа.
Сърцето й затупка толкова бързо, че сигурно щеше да изхвръкне от гърдите й. Теър е бил на свобода от няколко часа?
— Господин Вега е променил намеренията си? — Дали Мадлин знаеше? Защо не й беше казала нищо?
— Не е бил господин Вега — отвърна Куинлън.
— А кой? — попита настоятелно Ема, подминавайки дървения знак, който отбелязваше началото на пътеката.
Настъпи продължително мълчание. Ема се заслуша в дишането от другия край на линията.