— Вижте какво — каза най-накрая Куинлън. — Видях онзи ден в управлението колко бяхте уплашена от Теър. Ако има нещо, което искате да ми кажете, каквато и да е причина, която имате да се плашите от него, трябва да говорите сега. Обикновено не бих повярвал на нито една ваша дума, но сега знам, че или криете нещо, или наистина се страхувате от нещо. Кое от двете е, Сътън?
Ема прокара език по зъбите си. Искаше й се да може да каже истината на Куинлън. Искаше й се той да й повярва.
— След като се кри няколко месеца, той се появи във вашата стая, Сътън — продължи Куинлън. — Ако има някаква причина да ви нарани, ние ще успеем да ви защитим.
Ема затвори очи. Точно от защита имаше най-голяма нужда. Но Куинлън нямаше да й повярва, ако му кажеше истината. Щеше да реши, че си измисля. Или по-лошото, ако приеме, че тя е близначка на Сътън, той ще реши, че тя я е убила.
— Ще се оправя — промърмори тя.
В другия край на линията Куинлън въздъхна.
— Добре — каза той след кратка пауза. — Знаете къде да ме намерите, ако промените решението си. — Линията заглъхна.
Някъде в далечината койот нададе вой. Пръстите на Ема трепереха, докато прибираше телефона на Сътън в чантичката си. Дали не беше направила огромна грешка? Дали след като Теър беше на свобода, тя не трябваше да каже истината на Куинлън?
Щрак.
Ема застина и рязко се обърна. Докато разговаряше с Куинлън, се беше отдалечила доста по пътеката и сега я заобикаляше пълна тъмнина. Къщата вече не се виждаше. Тя се завъртя объркано, опитвайки се да разбере накъде трябва да тръгне, за да се върне на купона. Вятърът шумолеше в клоните на пустините храсти.
— Ехо? — извика Ема. Мълчание. Тя тръгна в едната посока, после спря и пое на другата страна. — Ехо? — Всички звуци бяха изчезнали. Сякаш се намираше насред нищото.
Нечия ръка легна на рамото й. Ема замръзна и тялото й се вцепени. Изведнъж осъзна каква грешка е направила, когато е дошла сама тук, в тъмното. Това сигурно беше Теър. Беше дошъл да я нарани, точно както беше постъпил със сестра й. Тя не беше приела достатъчно сериозно посланията му. Не беше изпълнила желанията му.
— Сътън — прошепна нечий глас.
Името ми не спираше да отеква в главата ми. Изведнъж ме връхлетя старото ярко усещане и познатият гъдел. Приближаваше нов спомен, може би финалното парче от пъзела за онова, което ми се беше случило във фаталната последна нощ. Аз се потопих в спомена и му позволих да ме отведе назад.
28.
Всичко се разпада
— Сътън!
Пръстите на Теър се забиват в ръката ми, докато той ме влачи към гъстия храсталак. Аз ритам и пищя, но той запушва устата ми с длан и ме завлича още по-далече от паркинга. Храсталакът се сгъстява и одраскванията по кожата ми стават все повече. Сълзите парят очите ми и замъгляват зрението ми, но аз не мога да ги избърша — той е притиснал ръцете ми към тялото, докато ме влачи по пръстта.
— Теър, спри! — Гласът ми звучи приглушено. Краката ми ритат силно и във въздуха хвърчат листа и пръст.
Теър ме оставя внимателно на земята и ме притиска към грапавия ствол на едно дърво.
— За Бога, Сътън, ще млъкнеш ли поне за една секунда!
Аз махам ръката му от устата си и си поемам дълбоко дъх. Готова съм да изкрещя отново, когато виждам как раменете му се отпускат. Теър опира ръце на коленете си, останал без дъх.
— По-бърза си, отколкото смятах — казва той и оглежда храсталака над рамото ми. — Опитвам се да те предпазя. Мисля, че се измъкнахме тъкмо навреме.
— Какво, какво? — питам аз и примигвам на парцали. За минутка успявам да премисля ситуацията, докато Теър минава напряко през храстите към главната улица. Аз се промъквам след него. — Да не би някой да ни преследва? Кой?
Теър поклаща глава.
— Повярвай ми, не ти трябва да знаеш — изпъшква той.
— Теър, кажи ми какво…
Зад нас изскърцват гуми и аз се обръщам тъкмо навреме, за да видя как една кола излита от паркинга на каньона Сабино. Зеленикава, с идеално кръгли фарове, приближаваща се бързо към нас — внезапно осъзнавам, че това е моето волво. Двамата с баща ми бяхме реставрирали оригиналните фарове, които изглеждаха различно от съвременните ксенонки.
Вътрешностите ми се преобръщат от страх и изненада. Отскачам от пътеката, като едва не налитам на една бодлива круша. Поглеждам към Теър, който стои до мен.
— Има някой в колата ми!