— Недей да спориш, Лоръл! Моля те.
Лоръл кимва и поглежда към извития под неестествен ъгъл крак на Теър с уплашено изражение на лицето.
— Ще направя каквото искаш — казва тя. Усещам как се опитва с всички сили да звучи спокойно.
Сестра ми помага на Теър да се настани на задната седалка в колата й с опънати крака. Той изстенва, докато се издърпва назад. Опитвам се да го зърна, но виждам само белите маратонки, които стърчат над ръба на седалката. Нещо в мен се пречупва. Връхлита ме ужасно предчувствие. Това ще е последният път, когато ще го видя. Онова леко докосване на устните ни ще бъде последната ни целувка.
След като Лоръл затваря вратата на колата, тя оглежда храсталака. Ръцете й треперят леко. Аз гледам безпомощно как тя присвива очи и се вторачва напред. Оглежда внимателно всеки храст, един по един.
Аз се снижавам, но е твърде късно. Погледът й заковава моя. Тя примигва и си поема рязко дъх, преди да изтича до шофьорската седалка и да затръшне рязко вратата.
Силен порив на вятъра разклаща клоните над главата ми. Краката ми треперят и аз забивам пръсти в мократа почва, за да не се плъзна надолу.
Лоръл завива и подкарва колата през калта и камънаците. Превключва на дълги, за да освети по-добре неравния път. След това дава газ и изчезва в нощта. Аз гледам след нея, докато червените стопове се изгубват в мрака и се опитвам да не мисля за Теър. Но не мога. Виждам го как потрепва от болка всеки път, когато колата премине през някаква неравност. Мисля за това кога ще мога да го видя отново — ако изобщо го видя. Мисля за това как някой използва колата ми, за да прегази момчето, което обичах…
Но… кой ли беше той?
29.
Като отрова
Ема се обърна рязко, готова да се изправи лице в лице с Теър, да се защити срещу някой два пъти по-едър от нея насред пустинята, без никакви свидетели. Но вместо това погледна в сините очи на Лоръл.
— Какво правиш тук? — попита рязко тя, отдръпвайки ръка от рамото на Ема.
Ема си пое дълбоко дъх, без да се отпуска.
— Просто се разхождах — каза тя, отпускайки юмруците си.
Лоръл постави пръст на устните си.
— Нека позная — каза тя и в гласа й прозвуча раздразнение. — Обзалагам се, че след като Теър излезе от затвора, бързаш да му се обадиш.
Ема потръпна.
— Знаеш, че е излязъл?
— Да не мислиш, че ти си единствената? — Лоръл се намръщи. — Иска ми се да го оставиш на мира. Той няма нужда от нова доза Сътън. Достатъчно му причини.
Ема я погледна.
— За какво говориш? — Да не би Лоръл да говореше за това как Сътън е блъснала Теър с колата си?
Как би могла да знае за това?
Лоръл скръсти ръце на гърдите си и завъртя очи.
— Писна ми от това. Аз знам. Знам какво криеш.
Ема примигна. Нощният въздух надвисна тежък и мълчалив над тях. Паника скова крайниците й. Крие нещо? Дали говореше за истинската самоличност на Ема? Дали беше разбрала? Теър ли й беше казал?
— Сега ще ми стоиш тук и ще се преструваш, че нямаш представа за какво говоря, нали? — попита Лоръл и очите й се разшириха.
Разнесе се тихо шумолене, когато някакво малко животинче се стрелна между кактусите. Ема почувства как тръпки полазват гърба й и се опита да запази спокойно изражение на лицето си. Последното нещо, което й трябваше, бе да разкрие колко я е страх.
— Все пак аз бях онази, която го спаси — сопна й се Лоръл. Тя върза дългата си руса коса на опашка и впери поглед в Ема, сякаш очакваше от нея да се защити.
Разнесе се тих жужащ звук. Ема не беше сигурна дали това е музиката от купона, или някакво пустинно насекомо лети в далечината. От какво го беше спасила Лоръл? От Сътън?
— Нямам представа за какво говориш, Лоръл — каза накрая тя с възможно най-спокоен тон.
Лоръл наклони глава на една страна и заби токчетата си в пръстта.
— Видях те да се криеш в храстите, след като Теър беше блъснат от кола в каньона Сабино. Той го отрича, но аз знам, че си била с него. — Тя пристъпи от крак на крак и скръсти отново ръце на гърдите си. — Защо се криеше? Защо остави на мен да го закарам в болницата? Не можеше ли да се справиш с това? — Тя поклати глава. — Или просто това е обичайният ти начин на действие? — Тя изгледа Ема продължително, преди да добави с нисък глас: — Създаде прекалено голяма каша, с която не можеш да се оправиш.
„Не — извиках аз на сестра си. — Скрих се, защото се страхувах, че няма да откараш Теър в болницата, ако знаеше, че и аз съм замесена! Опитвах се да направя най-доброто за него!“ Но, разбира се, тя не ме чу. Замислих се отново за спомена, който бях видяла преди малко. Чувствах се толкова глупаво, че смятах Теър за способен на хладнокръвно убийство, когато вече разбирах, че той просто се е опитвал да ме защити. Силната болка, която изпитах, когато го видях да лежи на пътя наранен, продължаваше да гори в гърдите ми. Кой го беше блъснал с колата ми и бе избягал след това? Може би същият, който ни беше преследвал. Което означаваше, че Теър може би знае кой е убиецът ми, без дори да подозира, че съм мъртва?