Ема наблюдаваше клиентите, които излизаха от бакалията усмихнати, понесли кафявите хартиени торби, и въздъхна. Всички изглеждаха толкова щастливи и безгрижни. Тя беше уверена, че ще е единственият клиент на „Търговеца Джо“, който предишната нощ се е сблъскал със заподозрян в убийство извън списъка й.
Когато излезе от колата, топлият тусонски вятър я погали по врата. Тя върза кестенявата си коса на опашка и се огледа в страничното огледало на колата. Тъкмо се накани да тръгне към входната врата, когато забеляза една позната фигура да излиза от синьо БМВ в другия край на паркинга. Ема почувства как стомахът й се свива и бузите й пламват.
Теър.
Той не я беше видял. Ема можеше да се обърне и да побегне в другата посока, но сега, когато знаеше, че е невинен, трябваше да му се извини. Краката й се подгъваха, когато тръгна по паркинга към колата му. Спря едва на няколко крачки от него.
— Теър? — Гласът й потрепери. Нещо в него опъваше нервите й.
Той се обърна и се стегна. Бялата му тениска беше смачкана, а маскировъчните му бермуди висяха около тялото му така, сякаш му бяха твърде големи. Той стисна зъби и прокара пръсти през косата си.
— О, здрасти.
— Излязъл си от затвора — каза Ема и веднага се почувства ужасно глупаво.
— Това проблем ли е? — Теър се облегна на капака на колата си, оглеждайки внимателно Ема. Като че ли усещаше, че това не е момичето, в което се беше влюбил. Но това бяха просто параноични бълнувания. Ема знаеше, че Теър няма представа за подмяната на близначката. Той не беше убиецът на Сътън.
— Виж, съжалявам за начина, по който се развиха нещата — каза тихо тя. — Със… нали знаеш. Онази нощ. Болницата. — Тя улови погледа му с надеждата да й повярва, с надеждата да разбере, че Сътън не е искала да го нарани.
Аз също исках Теър да го разбере.
Лицето му леко омекна. Той се заигра с каишката на черната раница, която висеше на рамото му.
— Виж какво, Сътън. Аз нямам право да се приближавам до теб.
— Знам — отвърна бързо и нервно Ема. Тя вдигна ръка, за да засенчи очите си и пристъпи смутено от крак на крак. — Лоръл ми каза. Всеки път, когато съм до теб, ти съсипвам живота.
Теър я погледна смутено.
— Ъ-ъ-ъ… не. Не бива да се приближавам до теб, защото баща ти ми забрани. Тази сутрин ми се обади. — Лицето му помръкна при споменаването на господин Мърсър. — Каза, че ако ме хване да се навъртам около теб или Лоръл, ще намери начин отново да ме хвърли в затвора.
Ема се намръщи.
— Защо те мрази толкова много?
Теър вирна глава и я погледна така, че Ема веднага се досети — Сътън би трябвало да знае отговора на този въпрос.
— Искам да кажа… — продължи тя и замълча с надеждата Теър да я осветли по някакъв начин за ситуацията. Но той я погледна многозначително, с присвити очи.
— Трябва да вървя — каза най-накрая той и се запъти към магазина. Но след няколко крачки се обърна и потърка врата си с ръка. — Всъщност има едно нещо, което исках да те попитам.
Ема преглътна тежко. Някъде встрани се включи алармата на някаква кола. Един възрастен мъж остави пазарската си количка при останалите. Тя погледна Теър и зачака въпроса му. Надяваше се да знае отговора.
Теър погледна към очукания си корвет.
— Защо не отговори на съобщенията ми?
Ема се опита да измисли отговор. Когато бе споменал за тях, тя бе решила, че говори за бележката, която някой бе пъхнал под чистачката на Лоръл. В нея той предупреждаваше Ема, че Сътън е мъртва и тя трябва да продължи да се преструва на нея. Но сега тя осъзна, че той е имал предвид нещо съвсем различно.
— Не спирах да ти пращам имейли — продължи Теър. — Но ти така и не ми отговори. Катастрофата ли е причината? Защото си счупих крака и вече не мога да бъда страхотния атлет?
— Няма такова нещо — отвърна тихо Ема.
„Разбира се, че няма“, прошепнах и аз.
Умът на Ема препускаше, навързвайки късчетата информация, подадени от Теър. Сътън и Теър си бяха кореспондирали тайно чрез имейли. Естествено, че тя нямаше как да му отговори след последната нощ, която бяха прекарали заедно — нали беше мъртва. И естествено, когато Ема зае мястото й, тя нямаше как да знае тайния имейл адрес.