— Съжалявам, че не ти отговорих — отвърна тя. — Щях, ако…
— Забрави — прекъсна я Теър. Той сви рамене и я изгледа продължително с присвити очи. — Липсваше ми, Сътън. Толкова се ядосах, когато ме прогони от живота си. Ти единствена ме разбираше. Но сега се държиш така, сякаш не ме познаваш. Дойдох онази нощ в стаята ти, защото исках да ти кажа къде съм бил. Пратих ти имейл, че идвам, но сигурно не си го получила. А след това ти се държеше така, сякаш се страхуваш от мен. Сякаш се канех да те нараня.
— Знам и съжалявам — наведе очи Ема. — Бях объркана и изненадана. Постъпих глупаво. Това беше грешка.
— Просто исках да ме изслушаш — каза Теър. Той изглеждаше толкова изгубен, че Ема протегна ръка и докосна неговата. Той не се отдръпна, затова тя се приближи до него, прегърна го през раменете и силно го прегърна. Първоначално Теър остана напрегнат и дистанциран, но постепенно омекна в ръцете й и зарови лице във врата й. Реакцията му беше толкова искрена и страстна. За Ема бе пределно ясно колко много обичаше Сътън.
А болката в гърдите ми показваше ясно колко много го обичах аз. И колко глупаво бях постъпила, като го оставих да си отиде. Защо не бях отишла с Лоръл в болницата! Ако бяхме заминали заедно, сега сигурно нямаше да съм мъртва.
Теър погали ръката на Ема, преди да се отдръпне и да я погледне смутено.
— Всъщност не трябваше да се ядосвам — каза той. — Ти имаше причина да не четеш писмата ми и да не ми отговаряш. Знам, че съм твърде напорист. Знам, че съм твърде избухлив. И не ти казвах всичко. Ти искаше да знаеш какво ми се е случило, а аз така и не ти казах. Но не защото не ти вярвах. А защото… добре де, притеснявах се. — Устните му се разтеглиха в тъжна усмивка. — Бях в клиника, Сътън. За алкохолици. Просто трябваше да го направя сам. През цялото време изпитвах ужасен гняв. Пиех, за да го заглуша, но алкохолът само влошаваше нещата.
— Клиника? — Ема примигна. — Ти… добре ли си?
Теър кимна.
— Имах страхотен лекар. Преживяването беше невероятно и много ми помогна. Накрая се сдобих с това. — Той нави ръкава си и й показа татуировката на орела.
Ема го погледна и си спомни разговора със сестрата на д-р Шелдън Роуз.
— Цялата програма ли изкара?
— Ами първо трябваше да лежа в болницата заради крака ми, а след това напуснах малко по-рано. Лекарят ми искаше да остана още, но аз се чувствах готов да се върна в Тусон. За да те видя. — Теър беше напълно откровен. — Казах и на родителите ми къде съм. Баща ми беше ужасен, разбира се, но започна да се примирява, особено след като вече съм чист. Дори ми позволи да се нанеса у дома, да видим как ще се развият нещата.
— Това е… страхотно — каза бавно Ема, обмисляйки думите му. Тя се замисли за уеб страницата на СПБ. Ема просто бе приела, че Теър е затворен в психиатричното отделение на болницата, но рехабилитационната клиника също можеше да бъде част от него.
— Не бива да забравяме и това. — Теър хвана въжената гривна на китката си и се усмихна тъжно. — Помниш ли как се карахме заради нея, защото бе направена от момиче? Но, Сътън, тя е на петдесет и две години и има съпруг и три деца.
Аз въздъхнах дълбоко, спомняйки си за скарването между нас в каньона Сабино, същото, което постави началото на цялата странна поредица от събития. Наистина изпитвах ревност, сигурна, че Теър обира овациите някъде, само че без мен. Само ако беше откровен. Само ако не си бях правила погрешни изводи.
Теър въздъхна и опря длан върху капака на колата си.
— Знаеш ли, Сътън, изглеждаш ми… различна. Какво се е променило?
Ема прехапа долната си устна и усети динения вкус на гланца си. Несъмнено Теър познаваше добре близначката й. Част от нея копнееше да му каже истината, особено сега, след като знаеше, че е невинен. Той толкова обичаше сестра й, че би могъл да помогне на двамата с Итън да разкрият убийството й. Но Ема не го познаваше достатъчно добре, за да му довери тайната си — поне не още.
— Нищо не се е променило — рече тъжно тя. — Аз съм си съвсем същата. Просто… малко пораснах.
Теър кимна, макар да изглеждаше така, като че ли не разбира съвсем.
— Предполагам, че и аз съм пораснал — промърмори той. — Клиниката и затворът са способни на такива неща.
Двамата се спогледаха. Ема не беше съвсем сигурна какво друго да каже. Тя сви рамене, махна му с ръка и тръгна към магазина. Когато погледна през рамо, Теър все още я гледаше, може би с надеждата, че ще се върне при него. Но тя не го направи. Не беше негова, сега беше с Итън.