Когато Ема не се върна при него, лицето на Теър увехна. Той изглеждаше съкрушен.
Аз също бях съкрушена. Теър не разбираше защо вече не го обичам. И ако Ема не успееше да разкрие кой е убиецът ми, той никога нямаше да получи отговор.
31.
Запознайте се със семейство Мърсър
Същия следобед Ема седеше на предната веранда на семейство Мърсър и разгръщаше лъскавия брой на „Ел“, собственост на Лоръл. От лимоновото дърво на съседите се носеше слаб цитрусов аромат, придружен от подрънкването на камиона на сладоледаджията от съседната улица. Майката на една от съотборничките й по тенис притича по тротоара заедно със златистия си ретривър, и й махна с ръка. В този миг очуканата хонда на Итън спря на завоя. Двигателят се закашля и угасна.
Когато той излезе от колата, сърцето на Ема потрепна. Помаха й с ръка, но й се стори притеснен. В този момент от гаража изникна господин Мърсър, който стискаше бял парцал, омазан с грес. Изглеждаше изненадан, но после сви рамене и леко се усмихна на Ема.
Итън се приближи до верандата и също забеляза бащата на Сътън.
— Нали не преча нещо?
— Съвсем не — отвърна Ема. — Казах им за нас на закуска. — Оттук нататък нямаше да има никакво криене. Те можеха открито да бъдат приятели — дори повече.
Телефонът на господин Мърсър внезапно иззвъня. Бащата на Сътън, който се преструваше на погълнат от лъскането на мотоциклета си, но всъщност наблюдаваше Ема и Итън, погледна към екрана. Лицето му помръкна и той шумно изруга. После се скри вътре, за да приеме разговора.
— Странно — каза Ема, без да сваля очи от гаража.
— Може да го търсят по работа. — Итън й се усмихна, но Ема веднага усети, че той не се чувства комфортно. — Сигурно някой пациент е полудял.
Затръшна се врата на кола и забръмча двигател. Аудито на господин Мърсър тръгна по алеята. Ема му махна за довиждане, но той дори не я забеляза. Излезе на заден ход на улицата и даде газ. Внезапно две момчета със скейтбордове изскочиха пред него. Той сви рязко встрани и натисна клаксона. Ема се намръщи. Може би това телефонно повикване наистина бе свързано с някой спешен случай в болницата.
— Напомни ми да не му играя по нервите — каза Итън и прокара пръсти през тъмната си коса.
После седна до нея и тя му разказа всичко, което бе научила предишната вечер. На купона беше твърде шумно за разговор, а на връщане возиха Лоръл до дома. Веждите на Итън се вдигаха все повече и повече, докато тя му обясняваше защо Теър не е могъл да убие Сътън.
— Чакай да видя дали съм разбрал всичко — каза Итън, след като Ема завърши разказа си. — В нощта, когато Сътън е умряла, някой друг е ударил Теър с нейната кола.
Ема кимна.
— Със сигурност не го е блъснала Сътън. Сигурно някой е взел колата й и след това я е зарязал в пустинята. Може би същият човек се е върнал и е убил Сътън.
— И кой е бил той?
— Не знам. Исках да попитам Теър, но това може би щеше да изглежда подозрително.
Внезапен полъх на вятъра разклати звънчетата над вратата и Итън потръпна стреснато, което накара Ема да се усмихне.
— Страх те е от малко вятър? — подразни го тя.
— Много смешно — отвърна Итън и погледна към моравата. — Страх ме е, че който е убил Сътън, все още се мотае наоколо — прошепна той.
— Знам — каза Ема и настръхна въпреки горещината. — И мен.
Итън смръщи чело.
— Щом не е Теър, кой би могъл да бъде? Всички следи сочеха към него. Той бе идеалният заподозрян. И аз продължавам да смятам, че е опасен.
Ема сви рамене.
— Макар да създава проблеми, той не го е извършил. Предполагам, че ще е прекалено да се надявам, че убиецът е напуснал града? От бала не съм получавала никакви съобщения от него или нея.
— Може би. — Итън кръстоса крак върху крак и стрелна Ема с поглед. — Но нещо ми подсказва, че това е твърде хубаво, за да е истина. Който го е извършил, все още е някъде наблизо. И ако искаш да откриеш истината, аз съм готов да ти помогна.
— Със сигурност — прошепна Ема. Тя облегна буза на рамото му. Той я целуна по челото и тя леко изви глава, за да го целуне. Итън отвърна на целувката й, прегърна я през кръста и я притисна към себе си. Пръстите му очертаха овала на лицето й, докосвайки меката й коса. Той я целуна силно, устните му прилепваха идеално към нейните и Ема си пожела времето да застине. Никога не бе имала истински приятел, а сега имаше нещо — някой — по-страхотен, отколкото би могла да си представи.