Федералните го подозираха, че има нещо общо с отвличането. Бе постъпил като невероятен глупак — да нарече Тереза „моята покойна жена“. Винаги бе внимавал много, декларираше вярата си, че все още е жива, просто е напуснала Банкс по същия начин, по който напусна и него.
Откакто ФБР го разпита, Бонд не бе в състояние да прогони Тереза от ума си нито за миг. Преди да я убие, тя му се бе молила за живота на близнаците, които очакваше, така както Маргарет Фроли се молеше за живота и спасението на своите деца.
Може би другото дете на Фроли все още беше живо. Всичко е било заради откупа, мислеше си Норман. Някой е разчитал, дори е бил сигурен, че тяхната компания ще го плати.
В седем часа той си наля питие.
— … заподозрян в отвличането е бил забелязан в Кейп Код — говореше журналистът по телевизията. „Норман… моля те… недей…“ Уикендите винаги са най-тежки, помисли си той. Беше се отказал да ходи по музеи. Те го отегчаваха. Концертите бяха форма на мъчение. По време на брака им Тереза го дразнеше за вечното му безпокойство и нервност.
— Норман, може да се справяш отлично с бизнеса и дори да станеш меценат, но никога няма да разбереш защо една скулптура или картина, или опера са красиви. Ти си безнадежден случай.
Безнадежден. Безнадежден. Той си сипа още едно питие, сетне го глътна, като прокара ръката си по венчалните халки на Тереза, които носеше на верижка около врата си. Едната й бе дал той и тя е бе оставила на скрина, а другата, с диамантите, бе от нейния богат, културен, аристократичен втори съпруг. Спомняше си как се бе мъчил да я свали от пръста й. Нейните прекрасни тънки пръсти бяха подути заради бременността.
В осем и половина реши да си вземе душ, да се облече и да излезе да вечеря. Като леко се олюляваше, Норман отиде до гардероба и извади един строг костюм, бяла риза и вратовръзка, за която продавачът го бе уверил, че върви с костюма.
Четиридесет минути по-късно той напусна сградата и огледа улицата. Двама мъже излизаха от една кола. Светлината на уличната лампа освети лицето на шофьора. Беше агентът от ФБР, който го бе посетил в кабинета му и го изгледа подозрително, когато Норман се бе изтървал за покойната си жена. Неочаквано паникьосан, Бонд хукна надолу, сетне тръгна да пресича Седемдесет и втора улица, без да се огледа. Така и не видя камиона, който правеше обратен завой.
Ударът го блъсна като експлозия, която сякаш искаше да го разкъса отвътре. Норман почувства, че излита във въздуха, сетне го връхлетя непоносима болка, когато тялото му се удари в тротоара. Усети вкуса на кръв, която бликна от устата му.
Чу врява и глъч около себе си, и гласове, настояващи да се повика помощ. Лицето на агента от ФБР плуваше пред очите му. Верижката с пръстените на Тереза, помисли си той. Трябва да я изхвърли.
Но не можеше да помръдне ръката си.
Усети как бялата му риза се просмуква с кръв. Стридата, спомни си той. Да, стридата изхвръкна от вилицата и всичкият сос пльосна върху ризата и вратовръзката му. Споменът обикновено го караше да се срамува, но сега Норман не почувства нищо. Абсолютно нищо.
Устните му беззвучно изрекоха нейното име: Тереза.
Агент Ангъс Самърс коленичи до него. Сложи пръст върху шията му. Мъртъв е, каза.
108
Агентите Риалто, Карлсън и Рийвс влязоха в килията на Клинт.
— Извадиха малкото момиченце от колата, но може и да не оживее — заговори сърдито Карлсън. — Твоята приятелка Анджи е мъртва. Ще направят аутопсия, но знаеш ли какво? Смятаме, че е била мъртва, преди да падне във водата. Някой я е ударил здравата, толкова силно, че я е убил. Чудя се кой ли е бил.
Като че блъснат от циментов блок, Клинт осъзна, че всичко щеше да се струпа върху него. С горчивина си даде сметка, че ще потъне сам. Ако им каже кой е Пайд Пайпър, може да си помогне, но може и да не се отрази върху присъдата, пресмяташе Клинт. Но нямаше намерение да изгние в затвора, докато оня си живее със седемте милиона.
— Не знам какво е истинското име на Пайд Пайпър — каза на глас. — Но мога да ви опиша как изглежда. Висок, предполагам над метър и осемдесет. Има пясъчноруса коса. Изглежда богат, от класа. Около четирийсетте. Когато ми нареди да потопя Анджи, предложи да го следвам до летище „Чатам“, където го чакал самолет.
Клинт замълча за миг.
— Чакайте малко! — възкликна той. — Знам кой е. Мислех си, че съм го виждал някъде и преди, и сега се сетих. Той е голямата клечка от онази фирма, която плати откупа. Появи се по телевизията и каза, че не бивало да плащат.