Беше мразовит, мъглив ден в едно градче на Северна Белгия. Часовникът на готическата звънарня отзвъни 12, фабричните свирки вестяха обща почивка и тълпи работници тракаха с дървените обуща по камъните на църковния площад. Улиците пустееха, ритъмът на трескавия работен ден замираше за час, два. Изведнъж в дъното на някаква уличка екна многогласен лай: навързани за решетката на градския парк, двадесет-тридесет едри кучета ожесточено ръмжаха и се лаеха. До тях — малки колца за разнасяне на хляб, въглища, мляко и зеленчук; и разпрегнатите животни, настръхнали, нервни, чакаха господарите си да се върнат от обяд и да ги нахранят. Различни по ръст и козина, изкаляни и разрошени, с дебели кожени нашийници, наострени уши и блеснали очи — те чакаха своя заслужен къс хляб, който никога не им се дава достатъчно, за да бъдат винаги възбудени и бързи.
Извадих кифла и протегнах ръка към едно от тях: то се озъби, заръмжа и отвърна глава. В очите му светна сякаш човешка гордост: ние не приемаме милостиня…
По-късно из стръмните улички те отново мъкнеха своите колца, по-верни от конете, по-издръжливи от човека. А привечер, когато стоката бе разнесена, отвозваха към фермите и селата дебелите фламандци, седнали в колцата като в удобни файтони.
Те не приличаха, ония, на тия — тук, от витрината. Те нямаха порода: тяхната раса бе расата на неизвестните, на безименните, милионната раса, за която трудът е единствен дълг в живота. Те не познаваха досадата на безделието, нито липсата на апетит, не разбираха друга ласка освен ободрителното подвикване на техния господар.
Те не знаеха гальовните имена, разните Лулу, Муму, Бижу: те знаеха само краткото подсвирване и другарския зов: „Allons, mon vieux!“2 Със своите тънки премръзнали нозе те разнасяха храна и въглища на всички — и на хората, и на своите чистокръвни братя-щастливци, които пътуват в луксозните влакове — лете за Остенде, зиме за Ривиерата, за които се плащат билети като за деца.
От едно тесто ли бяха тия тук — и другите?…
Дъждът все така равно шумеше по широките листа на палмите. Поех отново своя път в мократа нощ и мислех:
„Не, мои далечни, безсловни приятели, пръснати по тежките пътища на земята, ние не сме от тяхната раса. Ние нямаме друго богатство освен нашите жилави мишци, които творят живота. Но никога ние не ще сменим нашия тежък и радостен път нагоре и по-нагоре за всички прелести на «Кучешкото царство»!“
1928