— Затвори вратата — разнесе се гърлен глас от тъмнината. Мемнон присви очи. До отсрещната стена различи неясна фигура. Подскочи, когато нещо се разби в стената до него и ръката му хвана дръжката на меча.
— Не го прави, Мемнон от Родос! Не ти желая злото, но трябва да бъда предпазлив. Скоро очите ти ще свикнат с мрака. Ще поговорим и аз ще си тръгна. Затвори вратата и седни!
Мемнон се подчини. Огледа стаята — малкият прозорец беше покрит, а лампата беше поставена така, че сгъстяваше сенките по стените.
— Май си губя времето — остро каза Мемнон.
— Знаеш, че не е така. — Гласът му се стори по-тънък. Дали не е жена, запита се гъркът. — Иначе нямаше да си тук.
Пак имаше промяна — този път в гласа се усещаше силен гръцки акцент, сякаш човекът говореше койне — търговския гръцки, типичен за пристанищата. После, сякаш се подиграваше с Мемнон, той премина на атически диалект.
— В добро настроение ли е господарят Митра? Видях го, когато пристигаше. — Без да чака отговор, сянката продължи, този път с думи и произношение на човек, получил добро образование. — Думите са лекарство за разстроения ум, Мемнон.
— Умът ми не е разстроен — бързо отвърна гъркът, разпознавайки цитата от Есхил. — «Макар че» — продължи да цитира той «Агамемнон» — «Зевс е повелил мъдростта да идва чрез страданието».
Отговорът му беше посрещнат с подигравателен смях.
— Какво има? — попита Мемнон. — Не искам да имам нищо общо с оня, който разгорещява и смразява с едни и същи думи.
— Тези думи — обади се сянката — са от басните на Езоп, нали? От «Мъжът и сатирът»? Добре, и аз ще цитирам същия автор — прекрасната басня за Херкулес и мъжът, който карал колесница. «Боговете помагат на онзи, който сам си помага». Ще си помогнеш ли сам, Мемнон от Родос? — Гласът отново се беше променил.
Мемнон се зачуди дали срещу него не стои актьор. Вгледа се по-съсредоточено към отсрещната стена — сега виждаше по-добре. Не носеше ли загадъчният посетител гротескна маска? Една от онези, които използваха пътуващите актьори?
— Това е само маска — обади се гласът, сякаш прочел мислите му. — Всеки може да си я купи.
— Какво предлагаш? — спокойно запита Мемнон.
— Македонецът идва — чу в отговор. — Ще обсади Халикарнас. Ръкописът на Питий е у него.
— И какво предлагаш?
— Объркване и хаос. Ще нанасям непрестанно удари срещу Александър и неговата войска.
— Ще се опиташ да убиеш Македонеца?
— Ако мога, но боговете пазят живота му. Ще поразя онези, които му вършат мръсната работа. Ще ти дам сведения. Ще разгадая ръкописа на Питий.
Мемнон рязко си пое дъх и отново дочу подигравателния смях.
— Да, Мемнон от Родос, ще направя това и още много.
— Как ще се свържеш с нас?
— Вдигни очи към небето — чу се шепот. — Когато обсадата започне, ще дам знак за присъствието си. — Сянката се раздвижи, объл прът, дълъг около метър, се изтърколи по пода. — Вземи това, военачалнико. Прочети Херодот и разбери какво е «скютале».
— Знам какво е. Ти какво искаш?
— В замяна, господарю Мемнон, когато изпълня обещанието си, искам един талант злато и личното покровителство на Великия цар…
— И?
— И ръкописа на Питий.
— За какво? За да разкриеш тайните на града?
— Не, господарю Мемнон, за да открия съкровището. Обещай ми.
Мемнон мълчеше.
— Закълни се! — извика сянката. — В живота на жена си и децата си.
— Заклевам се.
— Добре. — Сянката тръгна към вратата. — Пак ще се срещнем. Довиждане.
Вратата бързо се отвори: Мемнон зърна очерталия се на фона й тъмен силует, после тя отново се затръшна и отвън пуснаха резето. Гъркът се взря в тъмнината. Не се съмняваше в думите на посетителя. Онзи, който беше планирал тази среща толкова внимателно, беше хитър и можеше да му се има доверие. Той се наведе и взе пръта. Но дали щеше да успее?
Първа глава
«Цяла Кария вече била покорена, освен Халикарнас, който бил отбраняван от огромен гарнизон перси и гръцки наемници».
— Кръвта и цветята не си подхождат. — Теламон потопи малката гъба във виното и проми раните върху ръцете на мъжа.
Де да беше истина, помисли си той. Спря и се огледа. В прекрасен ден като този му беше лесно да си представи, че се е върнал в някоя от храмовите градини на Египет и лежи в тревата с любимата си Анула под сянката на терпентиновото дърво. Слънцето беше силно, но множеството дървета в градината хвърляха дебела сянка, а прохладата се увеличаваше от ромонещия наблизо фонтан и малкото езеро с рибки, чиито вълнички искряха на светлината.