— Та как се прави? Специално почукване? Или ключето е под хлабавата плочка до прага?
Усмивката, с която му отвърна, бе като балсам за възбудената му душа.
— Не. Нещо много по-просто. Смелост.
— Какво пък, от нея си имаме колкото щеш. Все пак сме тук, нали?
— Да, тук сме.
Поведе и всички я последваха.
— Онази омагьосана раковина — избоботи Маппо. — Нанесе огромни щети на соултейкън и д’айвърс, все още ги нанася, изглежда — за Азата това може да се окаже достатъчно.
— Моли се да е така.
— Моля се.
— Тогава защо онази убийствена песен не унищожи и нас?
— Мен ли питаш, Фидлър? Този дар беше даден на теб, нали?
— Да. Спасих едно момиче — родственичка на Бродника.
— Кой Бродник, Фидлър?
— Кимлок.
Треллът помълча няколко крачки, след което изръмжа от безсилие.
— Момиче, казваш. Колкото и близка родственичка да му е била, възнаграждението му далеч надвишава жеста ти. Нещо повече — предназначението му явно е било съвсем преднамерено — магията в онази песен беше подбрана съвсем умишлено, Фидлър. Кажи ми, Кимлок знаеше ли, че търсиш Треморлор?
— Определено не съм му го казвал.
— Да те е докоснал случайно в някой момент — забърсване с пръст по ръката, нещо такова?
— Помоли ме, доколкото помня. Искаше да научи историята ми. Отказах. Но, кълна се в дъха на Гуглата, Маппо, не мога да си спомня със сигурност дали не е имало някакъв случаен контакт.
— Смятам, че трябва да е имало.
— Ако е така, прощавам му за недискретността.
— Предполагам, че и това е предвидил.
Макар Треморлор да устояваше на щурма, бушуващ от всички страни, битките наоколо съвсем не бяха секнали, а от някои места трясъците и пращенето на дърво сякаш приближаваха неумолимо.
Когато един от тези невидими, но разкъсващи слуха грохоти се приближи към групата и се понесе към сводестата порта, Апсалар забърза. Миг след това всички се втурнаха в бяг.
— Къде? — изрева Фидлър и завъртя обезумял глава във всички посоки. — Къде е, в името на Гуглата!
Отговорът последва с внезапен порой от леденостудена вода отгоре, с дивашкото отваряне на Лабиринт. И от тази надвиснала, странно задържала се във въздуха водна стихия — няма и на петдесет крачки зад тях — изскочи огромната глава на денрабъ с разтворена паст, цялата покрита със сплетени, изтръгнати от корен водорасли и странни, голи като скелети клони.
Рояк бръмчащи оси изригна пред нея и бе погълнат на мига.
Още три денрабъ се появиха от връхлитащия портал. Кипналата водна стена, която ги задържаше, сякаш се изпаряваше там, където докоснеше гъмжилото от корени, но съществата оставаха надвиснали над тях, яхнали съскащия напред потоп.
За миг, докато си поемаше дъх, в главата му засвяткаха образи. „Морето Кансу. Не е соултейкън — звярът не е само един, цяла глутница са. Д’айвърс. А проклетите ми муниции свършиха…“
Миг след това стана ясно колко неизпитани са останали до този момент Хрътките на Сянка. Той усети с всичките си сетива силата, която се излъчи от петте звяра — сила като на дракони: затъркаля се напред като дъх, поток от чиста магия, който се понесе пред Хрътките, докато скачаха напред със скоростта на мълнии.
Шан първа се добра до първия денрабъ, първа се гмурна в зейналата чудовищна паст… и изчезна в непроницаемия мрак. Създанието залитна светкавично назад и доколкото бе възможно грубият, сгърчен от жажда и злост лик да изрази изненада, го направи.
Джиър се озова пред другия денрабъ и той се хвърли напред не за да я погълне, а да захапе косматото й туловище, да го разкъса с хилядите си остри зъби. Силата на Хрътката се стегна като камък между стисналите я челюсти и не поддаде. След миг Джиър нахлу през чудовищните зъби и потъна в бездънната паст, носейки гибел.
Другите Хрътки връхлетяха срещу останалите два денрабъ. Само Блайнд остана с групата.
Първият денрабъ вече се тресеше и мяташе, плющеше с огромното си, разкъсвано отвътре туловище, а пороят на Лабиринта му рухваше около него — събаряше стените от корени, сред чиито отломки обречените доскоро на вечен затвор пленници се мятаха, протягаха сгърчени крайници към небесата през мръсно калната вода, впиваха ноктести ръце и лапи във въздуха. Вторият денрабъ също се замята в предсмъртна агония.
Една ръка стисна Фидлър за рамото, дръпна рязко и го обърна.
— Бързо — изсъска му Крокъс. Моби все така се беше вкопчил в ризата му. — Имаме си нов гост, Фид.
И сапьорът видя онова, което бе приковало вниманието на младежа от Дару. Беше вдясно от него, почти зад Треморлор, все още на около хиляда крачки, но се приближаваше бързо. Рояк, невиждан досега. Кръвничета. Плътна стена от кръвничета, като черен гръмоносен облак — издуваше се и бясно напираше към тях.