Затичаха със сетни сили към Къщата.
Щом профуча под арката от сплетени голи лози, сапьорът видя, че Апсалар е стигнала до вратата — стисна с две ръце широката желязна халка и дръпна. Той видя как се издуха мускулите на мишците й. Още и още.
След което тя залитна назад, сякаш отхвърлена с презрение. Когато се добраха с Крокъс, с Маппо и неговия безжизнен приятел в прегръдката му, бащата на Апсалар, а след тях — Пъст и Блайнд, Апсалар се обърна рязко, с изопнато от стъписване и неверие лице.
„Няма да се отвори. Треморлор ни е отказал.“
А черното оживяло небе връхлиташе право към тях.
При голия шуплест край на долината на Ватар, където твърдата скална основа хлътваше отново под втвърдената си варовикова кожа, а земята, простираща се на юг, пред и под мястото, където бяха застанали, не представляваше нищо повече от разхвърляни камънаци сред пометената от вятъра напукана глина, се натъкнаха на първата гробница на Джагът.
Малцина от конните съгледвачи в челото на колоната й обърнаха особено внимание. Приличаше на най-обикновена каменна грамада, с огромна овална каменна плоча, килната нагоре в южния край, сякаш сочеше пътя през Ненот Одан към Ейрън или към друга някоя, по-близка цел.
Ефрейтор Лист мълчаливо заведе историка до нея, докато останалите приготвяха въжета, за да помогнат в нелеката задача със спускането на фургоните по трудния склон до голото дъно на низината.
— Най-малкият син — промълви Лист, вторачен в примитивната гробница. Страшно беше да се взре човек в лицето му, защото на него беше изписана бащина скръб, толкова прясна, сякаш смъртта на детето се беше случила едва вчера и в същото време скръб, която само беше нараствала през невъобразимите триста хиляди години.
„Онзи джагътски призрак все още стои на страж.“ Думите, изречени безмълвно и в същото време — ясни и очевидни, отнеха дъха на историка. „Умът не може да го побере.“
— Възраст? — Гласът на Дюйкър излезе напукан от гърлото му, също като Одан, която ги очакваше.
— На пет. Т’лан Имасс са избрали това място за него. Усилието да го убият е щяло да им струва твърде скъпо, още повече че останалите от семейството все още ги чакали. Затова домъкнали детето тук — натрошили костите му, до една, толкова пъти, колкото било възможно с едно крехко телце — след което го затиснали под тази скала.
Дюйкър си беше въобразил, че нищо вече не може да го стъписа, нищо не може да го отчае, но ето, че беззвучно промълвените думи на Лист го стиснаха за гърлото. Въображението му беше твърде остро за това, събуди в ума му образи, които го раздираха със смазваща скръб. С усилие извърна очи и загледа заниманията на войниците и уикците на трийсетина крачки от тях. Осъзна, че се трудят в почти пълно мълчание — казваха си по някоя дума само доколкото го налагаше работата, и при това с тих, странно потиснат тон.
— Да — промълви Лист. — Чувствата на бащата са покров, който времето не повдига — толкова силни, така раздиращи са тези чувства, че дори земните духове трябвало да избягат оттук. Иначе ги чакала лудост. Колтейн трябва да бъде уведомен — трябва да прекосим колкото може по-бързо тази земя.
— А по-нататък? В равнината Ненот?
— Става още по-лошо. Не само невръстни деца са затискали под скалите Т’лан Имасс — все още дишащи, все още в пълно съзнание.
— Но защо? — Въпросът се изтръгна с мъка от гърлото на Дюйкър.
— Погромите не се нуждаят от причина, сър. Във всеки случай не и от такава, която би издържала оборването. Първото осъзнаване е различието и всъщност — необходимо е само то и нищо друго. Земя, господство, предишни сблъсъци — всичко това са само извинения, банални оправдания, чието предназначение е само да прикрият простото различие. Те не са ние. Ние не сме те.
— Джагът опитвали ли са да се разберат с тях, ефрейтор?
— Много пъти. Между онези, които не били съвсем покварени от властта — Тираните — но виждате ли, у Джагът винаги е съществувала арогантност, и то от онзи вид, който винаги може да изпълзи отново у теб, когато се изправиш лице в лице с другия. Всеки джаг се е интересувал единствено от себе си. Почти изключително. Възприемали са Т’лан Имасс не по-различно от начина, по който са възприемали мравките под нозете си, стадата по степните пасища или самата трева на степта. Повсеместно. Част от пейзажа. Един толкова силен, жадуващ за възход народ, каквито са били Т’лан Имасс, не може да не се е почувствал уязвен…
— Дотам, че да положат клетва за безсмъртие?