— Това не го вярвам. Най-напред Т’лан Имасс разбрали колко трудна ще е задачата с изкореняването им. Джагът били много различни и в друго отношение — те не излагали силата си на показ. И много от усилията им за самозащита са били… пасивни. Преградите от лед — ледниците — поглъщали земите около тях, дори моретата, поглъщали цели континенти, правели ги непроходими, неспособни да осигурят храната, нужна на смъртните Имасс.
— И затова създали ритуал, който щял да ги направи безсмъртни…
— Свободни да се носят на вятъра като прах — а в ледения век прахта е била в изобилие.
Погледът на Дюйкър се спря на Колтейн, който бе спрял недалеч от тях.
— Колко ни остава — попита той младежа, — докато напуснем тази земя… на скръб?
— Две левги, не повече. Отвъд нея са същинските степи на Ненот — хълмове… племена, всяко от които ревностно си пази водоизточника.
— Май наистина ще е добре да поговоря с Колтейн.
— Да, сър.
Сухото тресавище, както щяха да го нарекат, само по себе си се превърна в завещание на скръб. Очакваха ги три огромни силни племена, две от които, трегините и билардите, връхлитаха окаяната колона като пепелянки. С третото, разположено в най-западния край на равнините — племето хундрил, — нямаше пряк сблъсък, макар да се усещаше, че това няма да трае дълго.
В този поход жалкото стадо, съпровождащо Кучешката верига, измря — животните просто рухваха по пътя, колкото и свирепо да налитаха уикските кучета-браничари да ги накарат да се изправят и да продължат пътя си с колоната. След като ги разсечаха, труповете не можеха да предложат нищо повече от жилави като кожа ивици съсухрено месо.
Към ужасната, разкъсваща жажда се прибави и гладът, тъй като уикците отказваха да колят конете си и се грижеха за тях с красноречив фанатизъм, на който никой не смееше да се опълчи. Воините бяха готови да пожертват себе си, за да опазят конете си живи. Една петиция от Съвета на Нетпара, в която се предлагаше да изкупят сто коня, беше върната омазана с човешки изпражнения.
Двете пепелянки хапеха безмилостно, оспорваха всяка левга, яростта и честотата на атаките им се усилваше, докато не стана ясно, че наближава главният сблъсък, само след броени дни.
А по петите на колоната идеше армията на Корболо Дом, сила, която беше нараснала с въвличането на войски от Таксиан и други крайбрежни поселения и беше вече поне пет пъти по-многочислена от Седма на Колтейн и неговите уикски кланове. Само по себе си сдържаното преследване на ренегата пълководец, оставил дребните сблъсъци на дивите степни племена, бе като зла прокоба.
Щеше да дойде за предстоящото сражение, несъмнено, и невъзмутимо изчакваше фаталния ден.
Кучешката верига се влачеше напред, стигнала вече до онова, което според картите трябваше да е краят на Ненот Одан, където на южния хоризонт се издигаше стена от хълмове. Керванският път се врязваше в единствения по-сериозен проход — широка речна долина между хълмовете Билан’ш на изток и хълмовете Санифир на запад; пътят се виеше в протежение на седем левги, след което се отваряше в равнина срещу древната селищна могила Санимон, завиваше покрай нея, за да прекоси Санит Одан, отвъд нея — равнината Гелеен, Доджал Одан — и до самия град.
Никаква спасителна армия не се появи откъм долината на Санимон. Дълбокото чувства за самота надвисна като тъмен покров над кервана, щом зад хълмовете, ограждащи устието на долината, видяха в гаснещата дневна светлина двата стана — и двата огромни — на племената. Главните сили на трегините и билардите.
Тук значи, в устието на тази древна долина… тук щеше да е.
— Умираме — измърмори Лъл, докато крачеше до историка към мястото, нарочено за офицерския съвет. — И този път не го казвам просто фигуративно, старче. Днес изгубих единайсет войници. Гърлата им се бяха издули толкова лошо от жаждата, че не можеха да си поемат дъх. — Махна с ръка да прогони бръмналата пред лицето му муха. — Дъх на Гуглата, плувнал съм в тази броня… докато свърши всичко, ще сме заприличали на Т’лан Имасс.
— Не бих казал, че аналогията ти ми допада, капитане.
— Не съм и очаквал.
— Конска пикня. Това пият напоследък уикците.
— Да. И моите също. Вече цвилят насън — и мрат от нея.
Покрай тях пробягаха три кучета. Грамадното, Бент, една женска и палето, драпащо настървено след тях.
— Тия ще ни надживеят всички — изръмжа Лъл. — Проклети зверове.
Небето пред тях притъмняваше, първите звезди взеха да се показват през помръкващия лазур.
— Богове, колко съм уморен.
Дюйкър кимна. „О, да. Пътувахме толкова дълго, приятелю, и ето, че вече стоим лице в лице срещу Гуглата. Той приема уморените със същата готовност, както и непокорните. Със същата гостолюбива усмивка.“