„И на език, за който така и не знаех досега, че би могъл да разпознаеш, камо ли да разбереш.“ Маппо си спомни кога за първи път беше видял подобен ръкопис — под един кожен навес на хълм, бележещ най-северната граница на племето му. Беше един от шепата мъже за охрана, придружили старейшините на племето на едно призоваване, което щеше да се окаже съдбовно.
Есенният дъжд барабанеше отгоре, бяха се струпали в полукръг, с лица, обърнати на север, и гледаха към приближаващите се седем закачулени фигури. Всяка от тях стискаше в десницата си тояга и щом влязоха под навеса и застанаха мълчаливо пред старейшините, Маппо с трепет видя как тези тояги сякаш се загърчиха пред очите му, виеха се като змии или може би като някое от онези паразитни дървета, които се увиват около стволовете на други, изсмуквайки жизнената им сила. След това осъзна, че всъщност тоягите са покрити с руни, които се меняха непрестанно, все едно че невидими ръце непрекъснато ваят нови и нови слова с всеки дъх.
После един от дошлите смъкна гуглата си и така започна онзи миг, който щеше да промени изцяло бъдещия път на Маппо. Мисълта му боязливо се отдръпна от този спомен.
Разтреперан, треллът седна и зачисти място на масата за чинията си.
— Толкова ли е важно, Икариум?
— Важно е, Маппо. Цивилизацията, сътворила тези трудове, трябва да е била смайващо богата. Езикът явно е свързан със съвременните диалекти на Седемте града, въпреки че е някак по-усложнен. А виждаш ли този символ, тук на гръбчето на всеки том? Извитата тояга. Виждал съм някъде този символ, приятелю. Сигурен съм.
— Богата, викаш? — Треллът се помъчи да отвлече разговора по-настрана от онова, за което знаеше, че ще се окаже бездънна пропаст. — По-скоро затънала в дребни подробности. Вероятно това обяснява защо сега е само прах и пепелища. Разсъждавала е над семенцата, разнасяни от вятъра, докато варварите са разбивали портите й. Леността приема много форми, ала спохожда всяка цивилизация, надживяла собствената си воля. Знаеш го не по-зле от мен. В този случай е било леност, изразяваща се в търсене на знание, трескаво търсене на отговори за всичко, каквато и да е била стойността на тези отговори. Една цивилизация може да се удави в това, което знае, точно толкова лесно, колкото и в онова, което не знае. Помисли само — продължи той — за „Безумието на Готос“. Проклятието на Готос е било в това, че е бил твърде наясно — за всичко. Всеки обрат, всяка потенциална възможност. Достатъчно, за да отрови всеки поглед, който е хвърлял над света. Нищо не му е донесло. Нещо повече, сам си е давал сметка за това.
— Явно се чувстваш по-добре — отвърна му кисело Икариум. — Песимизмът ти се е съживил. Все едно, тези трудове подкрепят убеждението ми, че многобройните руини в Рараку и Пан’поцун Одан са доказателство, че тук някога е съществувала процъфтяваща цивилизация. Всъщност — може би първата истинска човешка цивилизация, от която сме се родили всички ние.
„Остави тази нишка на мисълта, Икариум. Остави я, поне засега.“
— И с какво ни помага това знание в сегашното ни състояние?
Лицето на Икариум леко помръкна.
— Натрапчивата ми идея за времето, разбира се. Виждаш ли, писането замества паметта, а поради това се променя самият език. Помисли за моите механизми, с които се постарах да измеря отминаването на часове, дни и години. Такива измервания по природа са циклични, повтарящи се. Думите и изреченията някога са притежавали същата ритмичност и по този начин е можело да се съхранят в нечий ум и по-късно да бъдат призовани с абсолютна точност. Може би — разсъди след малко той, — ако бях неграмотен, нямаше да съм толкова милостив. — Въздъхна и се усмихна насилено. — А освен това просто си убивах времето, Маппо.
Треллът потупа с пръст разтворената книга.
— Допускам, че авторите на това са защитавали усилията си със същите думи, приятелю. В момента си имам по-неотложна грижа.
Изражението на джага беше хладно, без да скрива напълно насмешката му.
— И тя е?
Маппо махна с ръка.
— Това място. Сянка не влиза в списъка на най-любимите ми култове. Мрежа на убийци и какво ли още не. Илюзия, измама и предателство. Искарал Пъст си придава безвредна външност, но не може да ме подведе. Той явно ни очакваше и предвижда включването ни в някакви свои кроежи. Много рискуваме, че се задържаме тук.
— Но, Маппо — бавно промълви Икариум, — тъкмо тук, на това място, ще бъде постигната моята цел.
Треллът потръпна.
— Опасявах се, че ще кажеш точно това. Сега ще трябва да ми го обясниш.