Саварк се намръщи.
— Пак тая глупост. Нищо чудно, че ми поднасяш тази новина безплатно, Бенет, тя не струва и пет пари.
— И аз така мислех в началото, но…
— Какво друго имаш да ми кажеш?
Очите на Бенет се спряха на тефтера на бюрото.
— Описал си мъртвите от тая заран. Намери ли името, което търсиш?
— Не съм търсил определено име, Бенет. Смяташ, че нещо си се досетил, но тук няма нищо. Губя търпение.
— Имаше четирима магове между мъртъвците…
— Стига! Защо си тук?
Бенет сви рамене, уж че отхвърля подозренията, които са го обзели.
— Подарък ти водя. — Той махна към Фелисин. — Много млада. Кротка, но и доста страстна. Няма дух да се съпротивлява — прави й каквото искаш, Саварк.
Капитанът се навъси още повече.
— В замяна — продължи Бенет — искам отговор на един въпрос. Робът Баудин беше арестуван тази заран. Защо?
Фелисин примигна. Баудин? Поклати глава, за да я прочисти от мъглата, запълваща будните й часове. Важно ли беше това?
— Арестували са го след комендантския час на улица „Камшика“. Избягал е, но един от стражите ми го е познал и арестът е изпълнен тази сутрин. — Воднистите очи на Саварк най-сетне се извърнаха към Фелисин. — Много млада, викаш? Колко — осемнайсет, деветнайсет? Започваш да остаряваш, Бенет, ако това го наричаш „млада“.
Усети как очите му я опипват като призрачни ръце. Този път усещането беше всичко друго, но не и приятно. Едва се сдържа да не потръпне.
— На петнайсет е, Саварк. Но с опит. Пристигна тук преди два транспорта.
Очите на капитана се приковаха в нея и тя учудено загледа как всичката кръв се изцеди от лицето му.
Бенет стана.
— Ще ти пратя други. Две момиченца от последния транспорт. — Приближи се до Фелисин и я дръпна да стане. — Удоволствието ти го гарантирам, капитане. До час ще са тук…
— Бенет — тихо каза Саварк. — Баудин работи за теб, нали?
— Само познат, Саварк. Не е от доверениците ми. Попитах, защото е от групата ми в забоя. Един силен мъж по-малко ще ни забави, ако го задържиш и утре.
— Преживей го, Бенет.
„Никой от двамата не вярва на другия.“ Мисълта дойде като проблясък на отдавна забравената будност у Фелисин. Тя вдиша дълбоко. „Става нещо. Трябва да помисля за това. Трябва да слушам. Да слушам, точно сега.“
В отговор на съвета на Саварк Бенет въздъхна тежко.
— Е, точно това май ще трябва да направя. До скоро, капитане.
Фелисин не се възпротиви, когато Бенет я подкара към стълбите. След това я издърпа през площада, без да отвръща на пазача при входа, който изръмжа нещо след тях. Тежко задъхан, Бенет я дръпна в сенките на близката уличка и рязко я извърна към себе си.
Гласът му захриптя дрезгаво.
— Коя си ти, момиченце? Отдавна изгубената му дъщеря? Дъх на Гуглата! Прочисти си го тоя ум! Кажи ми какво стана току-що в оня кабинет? Баудин? Какъв ти е Баудин на тебе? Отговаряй!
— Той… не ми е никакъв…
Опакото на дланта му, когато я зашлеви през лицето, беше като торба с камъни. Зад очите й избухна светлина и тя падна в гниещата смет. Остана да лежи неподвижно. Кръв потече от носа й и се сбра на червена локва в прахта.
Бенет я сграбчи за косата, надигна я и я блъсна в дървената стена.
— Именцето ти, момиче. Кажи ми го!
— Фелисин — изломоти тя. — Само това…
Той се озъби и отново вдигна ръка.
Тя зяпна белезите, които зъбите й току-що бяха оставили по кокалчетата му.
— Не! Заклевам се! Била съм намерениче…
Изгледа я свирепо и невярващо.
— Била си… какво?
— Подхвърлено дете. Намерили са ме пред манастира на Финир на остров Малаз… императрицата обвинила… поклонниците на Финир. Хеборик…
— Корабът ви дойде от Унта, момиче. За какъв ме взимаш. Ти си благородничка…
— Не! Просто се грижеха добре за мен. Моля те, Бенет, не лъжа. Не разбирам Саварк. Може Баудин да е заплел някоя приказка, лъжа някоя, да си спаси кожата…
— Корабът ви дойде от Унта. Изобщо не си била на остров Малаз. Тоя манастир до кой град е?
— Джаката. На острова има само два града. Другият е град Малаз, пращаха ме там през лятото. Да уча. Обучаваха ме за жрица. Попитай Хеборик, Бенет. Моля те.
— Кажи ми името на най-бедния квартал на град Малаз.
— Най-бедния?
— Кажи го!
— Не знам! Храмът на Финир е в Пристанищния! Той ли е най-бедният? Извън града има бордеи, покрай пътя за Джаката. Бях там само един сезон, Бенет! И почти нищо не видях от Джаката — не ни пускаха! Моля те, Бенет, нищичко не разбирам! Защо ме биеш? Правила съм всичко, което искаш от мен, спах с приятелите ти, оставих се да търгуваш с мен, станах…
Той я удари отново. Вече се беше отказал да търси отговори, както и изход някакъв между лъжите, които бе изсипала, обезумяла от страх. Нов повод за гняв се бе появил и блестеше в очите му. Биеше я методично, с мълчалива и хладна ярост. След първите няколко удара Фелисин се сви и се загърна плътно в болката, потъналата в сянка пръст на уличката й се струваше мека постеля. Помъчи се да се съсредоточи само върху дишането, да възложи на всичките си сетива само тази задача: да вдиша, да надмогне вълните на ужасната болка, заливащи я с всяко ново усилие, а сетне да издиша бавно и дъхът да я отнесе.