— Мисля, че са от бедерини — каза историкът. — Заклещвали са се, после е обраствало около тях и са оставали забити дълбоко в дървото. Тия дървета сигурно са от хиляда години преди да пресъхне водата.
Магът изсумтя.
— Защо не са ги отсекли досега, като са толкова близо до Хисар?
— Роговете са предупреждение — каза Бълт. — Това е свята земя. Поне е била — много отдавна. Спомените остават.
— И би трябвало — промърмори Дюйкър. — Сормо би трябвало да избягва свети пясъци, а не да ги търси нарочно. Ако това място е осветено, сигурно ще е враждебно към един уикски магьосник.
— Отдавна съм се научил да се доверявам на преценката на Сормо Е’нат, историко. Няма да е зле и ти да се научиш.
— Само лошият схолар се доверява на преценката на когото и да било — отвърна Дюйкър. — Дори, и може би особено, на собствената си.
— Стъпваш по подвижни пясъци — въздъхна Бълт и се усмихна. — Както биха казали местните.
— А уикците какво биха казали?
Очите на Бълт блеснаха хитро.
— Нищо. Мъдрите думи са като стрели, нацелени в челото ти. Какво правиш? Ами, залягаш, разбира се. Тази истина един уикец я научава още когато почне да се учи да язди — много преди да се научи да ходи.
Намериха магьосника на едно празно място — някогашна поляна — сред сухите дървета. Наносите пясък бяха пометени и отдолу се беше открил огънат напукан тухлен под — единственото, останало от някаква древна постройка. Във фугите между тухлите проблясваха късчета обсидиан.
Кълп се смъкна от седлото, изгледа накриво Сормо, който бе застанал в центъра, скрил ръце в тежките ръкави на халата си, хвана една муха, забръмчала пред лицето му, и я смачка.
— Е, какво е това? Някой стар забравен храм ли?
Младият уикец примига умислено.
— Помощниците ми заключиха, че е било конюшня. После си отидоха, без повече подробности.
Кълп се обърна към Дюйкър.
— Ненавиждам уикския хумор.
Сормо им махна да приближат.
— Намерението ми е да отворя святата страна на този керор, както уикците наричаме свещените места под открито небе…
— Да не си луд? — Кълп пребледня. — Тия духове гърлото ще ти разкъсат, детенце. Това са Седемте…
— Не са — прекъсна го младият магьосник. — Духовете в този керор са били отгледани много преди Седемте. Принадлежат на самата земя и ако трябва да ги оприличиш на някой познат аспект, то той трябва да е Телланн.
— Гуглата да е милостив дано — простена Дюйкър. — Ако наистина е Телланн, ще си имаш работа с Т’лан Имасс, Сормо. Немрящите воини обърнаха гръб на императрицата и на всичко, което е Империята, още след убийството на императора.
Очите на магьосника блеснаха.
— А питал ли си се защо?
Историкът затвори уста. Имаше си теории по този въпрос, но да ги изкаже на глас — пред когото и да било — беше равносилно на измяна.
Сухият въпрос на Кълп към Сормо прекъсна мислите на Дюйкър.
— А императрица Ласийн възлагала ли ти е такава задача? За какво си тук — да потърсиш знаци за бъдещи събития или е само маневра?
Бълт, на няколко крачки зад тях, изръмжа:
— Не ни трябва прорицател, за да го предположим, маг.
Магьосникът вдигна ръце настрани и каза на Кълп:
— Стой до мен. — После погледът му се плъзна към историка. — А ти си отваряй очите и запомни всичко, което ще видиш тук.
— Готов съм за това, магьоснико.
Сормо кимна и притвори очи.
Силата му се разпростря като смътна подмолна вълна и заля Дюйкър и останалите. Дневната светлина изведнъж помръкна, заменена от лек сумрак, а сухият въздух мигом стана влажен и с дъх на блато.
Поляната бе обкръжена от стройни зелени кипариси. Мъх висеше от клоните на дебели парцали и скриваше всичко в непроницаемата си сянка.
Дюйкър усещаше магията на Сормо Е’нат като плащ от топлина; никога не беше изпитвал около себе си сила като тази. Спокойна и закриляща, властна и покоряваща. Замисли се каква загуба бе претърпяла Империята с премахването на тези магьосници. „Грешка, която явно е поправила, макар че може би е твърде късно. Колко ли уикски магьосници са останали всъщност?“
Сормо нададе пронизителен вик, който отекна все едно, че бяха застанали в огромна пещера.
В следващия миг въздухът оживя от ледени ветрове, връхлитащи на яростни пориви. Сормо се олюля, очите му се отвориха и се разшириха тревожно. Той вдиша дълбоко, след което видимо се присви от отврата и Дюйкър не можеше да го вини. Зверска воня се носеше с ветровете и ставаше все по-гнусна с всеки миг.
Поляната се изпълни с неудържима ярост, сигурна закана, възвестена с рязкото разтърсване на отрупаните с мъх клонаци. Историкът видя зад Бълт приближаващия се тъмнозлатист бръмчащ рояк и извика предупредително. Уикецът вихрено се извърна, с два дълги ножа в ръцете. И изкрещя, ужилен от първите оси.