Пол искрено се развесели.
— Сътрудничеството е последното нещо, което трябва да очакваш. Не бяха на наша страна и когато се борихме за правата на роботите. Поддържаха противниците ни. Ти можеш да си обясниш мотивите им. Дай права на роботите и хората ще откажат да ги купуват.
— Няма значение — отговори Андрю. — Ако се обадиш ти, може би ще успееш да ми помогнеш?
— Аз не съм им по-приятен от тебе, Андрю!
— Ако им пуснеш мухата, че след срещата с мен, твоята фирма ще преустанови кампанията, защитаваща правата на роботите?
— Но това няма да отговаря на истината, Андрю!
— Знам, Пол, но аз не мога да постъпя така. По тази причина те моля да се обадиш ти.
— Значи, не можеш да лъжеш, но можеш да накараш друг да го стори? Все повече заприличваш на човек, Андрю!
13.
Не беше лесно, въпреки авторитета на Пол.
Най-сетне срещата бе уредена. Харли Смит-Робъртсън бе представител на основателите на корпорацията. Бе спуснат на това място по майчина линия и тирето в името му го дразнеше. Наближаваше вече пенсионна възраст. Целият му мандат като президент на компанията бе преминал в борба срещу правата на роботите. Сивата коса стоеше като залепена върху черепа му. Лицето му не носеше грим. Поглеждаше от време на време Андрю със зле прикрита враждебност. Пръв заговори Андрю.
— Господине, преди около век Мертън Мански ми обясни, че математическият принцип на позитронните вериги допуска непредсказуемост на моите възможности.
— Това е било преди сто години… — Смит-Робъртсън се поколеба, но накрая добави: — … господине. Сега нашите роботи са прецизно програмирани и стриктно изпълняват своите задължения.
— Така е — съгласи се Пол. Според думите му, той беше дошъл на срещата, за да се увери, че фирмата ще играе честно. — В резултат моят администратор трябва да бъде напътван при всяка крачка.
— Сигурно няма да Ви е приятно, ако е стъкмен на бърза ръка? — отбеляза Смит-Робъртсън.
— Значи повече не произвеждате роботи като мен — адаптивни и съобразителни? — попита Андрю.
— Не.
— Според проучванията, които направих във връзка с моята книга, аз съм най-старият действащ робот?
— Прекъснахме и тази практика — подчерта Смит-Робъртсън. — Няма робот, който да се използва повече от двадесет и пет години. Подменяме ги с нови модели.
— След като никой от тях не може да функционира след своите двадесет и пет години, значи Андрю е изключение и в този аспект — подчерта не без задоволство Пол.
Андрю върна разговора в набелязаното от него русло.
— Като най-възрастен робот на света и най-приспособим, не съм ли заслужил специалното отношение на компанията? — попита той.
— Не виждам защо — сряза го Смит-Робъртсън. — Вашата необичайност създава неудобства на фирмата. Ако, по някакво недоразумение, не бяхте купен, а взет под наем, отдавна да сме ви подменили.
— Точно там е проблемът — отбеляза Андрю. — Аз съм свободен робот и никой няма права над мене. По тази причина аз лично дойдох при вас с молба да бъда подменен. Вие не можете да направите това без съгласието на собственика.
Смит-Робъртсън гледаше гостите си озадачен и стреснат. За момент се възцари тишина. Андрю се загледа в портрета на стената. От него се взираше Сюзан Калвин — светицата на кибернетиците. Вече двеста години тя не беше между живите. Подготвяйки книгата си, Андрю бе научил много за нея. Имаше чувството, че я познава лично.
— Как мога да подменя Вас с Вас? — попита Смит-Робъртсън. — Ако ви подменя като робот, как да предам нов на Вас, като собственик? Вие практически няма да съществувате! — Той мрачно се усмихна.
— Това не представлява трудност — намеси се Пол. — Самоличността на Андрю се определя от неговия позитронен мозък. Тази орган не може да се подмени, без да се създаде нов робот. Андрю притежава именно него. Всяка останала част може да се смени, без да се засегне идентичността му. Органите са притежание на мозъка. Искам да поясня, че Андрю иска подмяна на тялото, а не на мозъка си.
— Точно така — съгласи се Андрю. Обърна се към домакина: — Създали сте андроид, нали? Робот, който е абсолютно копие на човека, включително консистенцията на кожата.
— Да. Андроидите работеха перфектно, въпреки че единственият метал беше в мозъка им. Тялото им бе изградено от синтетична кожа и сухожилия. Въпреки това, бяха достатъчно твърди и тежки.
Пол изглеждаше заинтересован.
— Не знаех това. Колко от тях са на пазара?
— Нито един — отговори Смит-Робъртсън. — Бяха прекалено скъпи, освен това приликата им с човека бе поразителна. Нямаше да се продадат.