Нико бавно се изправя. Иска му се да избяга от това проклето място, но няма да бърза, ще се постарае да изглежда така, все едно контролира ситуацията, макар и да не е вярно.
— Само още нещо — вметва Расбак. — Познавате ли някого с електрическа кола или кола с хибридно задвижване?
Нико се поколебава, преди да отговори:
— Не, не мисля.
— Това е всичко — уверява го следователят, като се изправя от мястото си. — Можете да си тръгвате.
На Нико му се иска да се изправи точно пред Расбак, така че лицата им почти да се допрат, и да изръмжи: „Дяволите да те вземат, защо не си свършиш работата и не откриеш бебето ни?“. Но вместо това излиза от стаята с прекалено бързи крачки. Едва когато се озовава навън, той си дава сметка, че не знае къде е Мей. А не може да си тръгне без нея. Расбак го настига.
— Ако искате, изчакайте жена си. Сигурно ще свършим бързо — казва той.
Следователят продължава по коридора и отваря вратата на друга стая — Нико предполага, че жена му е вътре и чака.
Тринадесета глава
Мей седи в студената стая за разпити и трепери. Облечена е с джинси и само една тънка тениска. Климатикът в стаята работи прекалено силно. Полицейската служителка стои до вратата и дискретно я наблюдава. Казаха ѝ, че е дошла тук по своя воля и може да си тръгне, когато пожелае, но въпреки това се чувства като затворник.
Мей се пита какво ли става в другата стая, където разпитват Нико. Да ги разделят, е стратегически ход. Това я кара да се чувства притеснена и несигурна. Полицията ги подозира. Ще разделят Мей и Нико и ще се опитат да забият клин помежду им. Тя няма доверие на полицията. Не им вярва от самото начало, а сега вече със сигурност не им вярва изобщо.
Мей трябва да се подготви за това, което предстои, но не знае как. Не разбира защо са я довели тук. Как могат да подозират нея и Нико, че са отвлекли собственото си бебе? Защо да го правят? Как точно се предполага, че са го направили? Но те явно ги подозират, иначе тя нямаше да е тук, нито пък Нико.
Мисли си да им каже, че иска адвокат. Страхува се обаче, че така ще изглежда виновна, а тя не е виновна за нищо. Родителите ѝ биха могли да си позволят да наемат най-добрия адвокат в града, който специализира в наказателни дела, но тя се бои да ги помоли за това. Какво ще си помислят, ако ги помоли да ѝ наемат адвокат? Ами Нико? Дали двамата имат нужда от отделни адвокати? От тази мисъл ѝ става още по-притеснено. Ако и двамата имат собствени адвокати, дали адвокатите им също няма да се опитат да настроят Мей и Нико един срещу друг? Нима полицията не правеше точно това в този момент? Това я вбесява, защото тя знае, че не са отвлекли собственото си бебе; полицията си губи времето. А Кора е сама някъде, ужасена, подложена на тормоз или… може би дори вече е мъртва. Мей се чувства така, все едно всеки момент ще ѝ прилошее.
За да се разсее от тази мисъл, тя си налага да мисли за Нико. Но тогава отново си го представя как целува Синтия, а ръцете му опипват тялото ѝ — тялото, което е толкова по-привлекателно от нейното. Казва си, че той е бил пиян, а и вероятно Синтия е започнала да го сваля първа точно както казваше той, а не обратното. Цяла вечер гледаше как Синтия се опитва да съблазни Нико. И все пак, Нико беше този, който ѝ беше предложил да излязат навън за по една цигара. Значи и той носеше също толкова голяма вина. И двамата отричаха, че имат извънбрачна връзка, но Мей не знаеше на какво да вярва.
Вратата се отваря и тя подскача на мястото си. Влиза следователят, следван от още един полицай — същият, който беше отишъл с Расбак на разпита на Нико.
— Къде е Нико? — пита Мей с несигурен глас.
— Чака ви във фоайето — отговаря Расбак и се усмихва за кратко. — Няма да се забавим много — продължава меко той. — Ще запишем този разпит — помещението е оборудвано с видеокамера.
Той посочва камерата, монтирана под тавана.
Мей тревожно вдига очи.
— Трябва ли да го правим пред камера? — пита тя.
— Препоръчително е — отговаря Расбак. — Записваме всички разпити, които провеждаме. Така е по-сигурно за всички замесени.
Мей притеснено си оправя косата и се старае да седне поизправена. Полицейската служителка остава на поста си до вратата, все едно се бои, че тя ще се опита да избяга.
— Да ви донеса ли нещо? Кафе? Вода?
— Не, благодаря.
Расбак започва:
— Кажете името си, моля, както и днешната дата.
Налага се той да ѝ припомни коя дата е.
Следователят внимателно я превежда през събитията от нощта, в която изчезна бебето.
— Какво направихте, когато видяхте, че тя не е в креватчето? — пита Расбак.