— Вече ви казах. Мисля, че изкрещях. Повърнах. После се обадих на 911.
— Какво направи съпругът ви?
— Започна да търси на горния етаж, докато аз се обаждах на 911.
— Как ви се стори той в този момент?
— Стори ми се шокиран и ужасен, точно като мен.
— С изключение на това, че бебето го нямаше, всичко останало беше по местата си, нали така?
— Точно така. Ние претърсихме къщата, преди да пристигне полицията, но не забелязахме нищо. Единственото различно и необичайно нещо беше това, че нея я нямаше, одеялцето ѝ също го нямаше, а входната врата беше отворена.
— Какво си помислихте, когато видяхте, че креватчето е празно?
— Помислих си, че някой я е отвлякъл — прошепва Мей.
— Казахте ни, че сте разбила огледалото в банята, след като сте открили, че бебето е изчезнало, и преди да пристигне полицията. Защо разбихте огледалото?
— Бях ядосана. Ядосах се, че сме я оставили сама вкъщи. Ние бяхме виновни.
— Казахте, че сте пила вино. Освен това сте на лекарства за лечение на депресията, а техният ефект се засилва от употребата на алкохол. Смятате ли, че спомените ви за случилото се през онази нощ са достоверни? Доколко сте сигурна във вашата версия за събитията?
— Сигурна съм — отговаря тя.
— Как си обяснявате розовото боди, натъпкано зад масата за повиване?
Мей се притеснява.
— Аз… аз си мислех, че съм го пуснала в коша за пране, но бях много уморена. Сигурно съм го изпуснала и то някак си е попаднало там отзад.
— Но не можете да обясните как точно?
Мей разбира накъде я води той. До каква степен може да вярва на нейната версия за събитията, след като тя не е в състояние да обясни нещо толкова просто като факта, че бодито, за което твърдеше, че е сложила в коша за пране, беше натъпкано зад масата за повиване?
— Не. Не знам как е станало.
— Има ли някаква вероятност да сте изпуснала бебето?
— Какво?
— Има ли някаква вероятност случайно да сте изпуснала бебето и тя да е пострадала по някакъв начин?
— Не. Със сигурност. Щях да запомня това.
— Може би сте я изпуснала по-рано вечерта и тя си е ударила главата. Или може би сте я разтърсила по-силно и когато сте се върнали да я нагледате, тя не е дишала?
— Не! Това не се е случвало. Тя си беше добре, когато я оставих в полунощ. Беше си добре, когато Нико я нагледа в дванадесет и половина.
— Всъщност няма как да знаете, че тя е била добре, когато Нико я е нагледал в дванадесет и половина. Вие не сте била там, в детската стая. Разполагате единствено с думата на съпруга си.
— Той не би излъгал — казва тревожно Мей.
Расбак оставя мълчанието да изпълни стаята. После се навежда напред и задава въпрос:
— Доколко вярвате на съпруга си, госпожо Конти?
— Вярвам му. Не би излъгал за това. Няма причина да го прави.
— Наистина ли? Ами ако е отишъл да нагледа бебето и е открил, че тя не диша? Ами ако си е помислил, че вие сте ѝ направила нещо лошо, може би неволно, или сте я задушила с възглавница? И се е опитал да ви прикрие?
— Не! Какво говорите? Казвате, че аз съм я убила? Наистина ли си мислите това?
Тя поглежда от Расбак към полицейската служителка до вратата и обратно към следователя.
— Вашата съседка Синтия ни каза, че когато сте се върнала на празненството, след като сте нахранила бебето в единадесет, сте изглеждала така, все едно сте плакала. Каза ни, че сте изглеждала така, все едно сте плакала и след това сте си измила лицето.
Мей се изчервява. Това е подробност, която е забравила. Тя наистина плака. Когато беше накърмила Кора на стола в тъмното в единадесет, по лицето ѝ се стичаха сълзи. Защото беше депресирана, защото се чувстваше дебела и непривлекателна, защото Синтия съблазняваше нейния съпруг по начин, по който тя вече не можеше да го съблазни, и тя се чувстваше безполезна, безнадеждна и смазана. Много ясно, че онази кучка Синтия ще забележи това и ще го докладва на полицията.
— Казахте, че сте под грижите на психиатър. Доктор Лъмсден, нали така беше?
— Вече ви разказах за доктор Лъмсден — отговаря Мей. — Ходех при нея, за да ме лекува от лека форма на следродилна депресия, както вече знаете. Тя ми предписа лекарства — антидепресанти, които могат да се употребяват и от кърмачки. Но в моя случай депресията не е остра, а лека. Никога не съм си представяла да направя нещо лошо на детето си. Не съм я разтърсвала, нито съм я задушавала, нито съм ѝ направила нещо друго, което да я нарани. Нито пък съм я изпускала по невнимание. Не бях толкова пияна. Разплаках се, докато я кърмех, защото ми стана тъжно, че съм дебела и непривлекателна, а Синтия цяла вечер сваляше съпруга ми. Бях изтощена и се чувствах смазана. Но не представлявам опасност за никого.