Мей и Нико трябва да си пробиват път между репортерите, за да стигнат до колата си. Докато се движат към полицейското управление, някои от репортерите тичешком се качват в собствените си коли и карат след тях.
Мей се взира през прозореца с мълчаливо отчаяние. Не може да разбере как медиите са толкова безчувствени. Нима нито един от тези репортери няма собствени деца? Не могат ли да си представят поне за миг какво е да не знаеш къде е бебето ти? Да се страхуваш от най-лошото? Да лежиш буден посред нощ и да виждаш разкъсаното ѝ безжизнено телце всеки път, когато затвориш очи? Те сякаш нямат никаква представа за това. Събират се пред къщата като глутница хиени. Според нея поведението им е отвратително. Те не преживяват това, през което минава тя. Успяват да се разграничат от лошите неща, които отразяват.
Когато стигат до полицейското управление, репортерите не могат да ги последват вътре. Тя изпитва облекчение от това, че вече ги няма, но да види полицейското управление отвътре, е още по-лошо. Усещането е сюрреалистично. Струва ѝ се, че е стояла тук толкова продължително и толкова скоро, все едно току-що си е тръгнала. Мей чувства как се напряга отвътре. Иска ѝ се да избяга. Но Нико е до нея и я подкрепя.
— Всичко е наред — прошепва той в ухото ѝ. — Може да се опитат да те извадят от релси, но ти знаеш, че не сме направили нищо лошо. Аз ще бъда отвън и ще те чакам.
Той леко и окуражаващо ѝ се усмихва. Тя се извръща, за да продължи, но Нико я дръпва обратно за ръката.
— Може би ще се опитат да ни обърнат един срещу друг, Мей. Може да ти кажат нещо за мен, нещо лошо.
— Какво лошо нещо?
Той свива рамене:
— Не знам. Просто бъди внимателна. Не им позволявай да те манипулират.
Мей кимва, но сега се чувства по-разтревожена отпреди.
В този момент към тях се приближава следовател Расбак. Не се усмихва, когато казва:
— Благодаря ви, че дойдохте. Насам, моля.
Той я отвежда в друга стая — същата, която са използвали за разпита на съпруга ѝ — и оставя Нико сам в чакалнята. Мей спира на вратата на стаята, обръща се и поглежда мъжа си, който се усмихва притеснено.
Тя влиза в стаята.
Деветнадесета глава
Мей сяда на мястото, което ѝ предлагат. Когато се отпуска на стола, усеща как коленете ѝ омекват. Предлагат ѝ кафе, но тя се опасява, че ще го разлее. По-притеснена е, отколкото последния път, когато я разпитваха. Чуди се защо са толкова подозрителни към тях. Ако не друго, подозренията на полицията трябваше да отслабнат, след като двамата с Нико получиха бодито по пощата и им откраднаха парите. Очевидно някой друг държи дъщеричката им или вече я е убил. Тогава защо се притеснява толкова от полицията?
— Много съжалявам — започва следователят. — За вчера.
Тя не отговаря. Устата ѝ е пресъхнала.
— Отпуснете се, моля ви — казва меко Расбак.
Тя кимва притеснено, но не може да се отпусне. Не му вярва.
— Имам само няколко въпроса за вчера — продължава той.
Тя отново кимва и свива устни.
— Защо не се свързахте с нас, когато получихте плика по пощата? — пита следователят.
Задава въпроса сравнително дружелюбно.
— Помислихме си, че е твърде рисковано — отговаря Мей.
Гласът ѝ е несигурен.
— В бележката пишеше да не замесваме полицията.
Тя се протяга към чашата с вода на масата. Ръката ѝ трепери, докато я поднася към устните си.
— Така ли си помислихте? — пита Расбак.
— Да.
— Защо пипахте бодито толкова много? Всички следи, които можехме да открием, за съжаление вече са унищожени.
— Да, знам, съжалявам. Не бях на себе си. Усещах миризмата на Кора по него, така че го разнасях навсякъде със себе си и дишах в плата, за да я почувствам по-близо до мен.
Тя се разплаква.
— Връщаше ми толкова много спомени за нея. Можех да се престоря, че си е в креватчето и спи. Все едно нищо не се беше случило.
Расбак кимва и казва:
— Ще направим всякакви възможни изследвания на дрехата и бележката.
— Мислите ли, че е мъртва? — промълвява Мей вцепенена, като го гледа право в очите.
Следователят отвръща на погледа ѝ.
— Не знам. Може би все още е жива. Няма да спрем да я издирваме.
— Трябва да продължавате да я търсите! — проплаква Мей.
— Ще го направим — отговаря Расбак.
Мей взима салфетка от кутията на масата и попива очите си.
— Разкажете ми за вашия съпруг — подканва я Расбак.
— Какво за моя съпруг?