Мелиса поклати глава във възторг.
— Файтони с криле, картинки, които се движат, машини, които строят къщи. Това наистина са забележителни години!
Шарлот се взираше изумена в Мелиса, после реши, че трябва да се съгласи.
Докато майката триеше сълзите си, Мелиса взе от нощното шкафче снимката, която беше разглеждала предишния ден. Може би сега беше време да научи повече за тази Миси и за всички останали. Подаде я на Шарлот и каза:
— Разкажи ми за това, майко.
Шарлот взе фотографията и се усмихна.
— Снимахте се с Джеф преди няколко седмици. Ходихте заедно на откриването на галерията. Не си ли спомняш това, скъпа?
— Страхувам се, че не.
— Скоро всичко ще си припомниш — увери я Шарлот.
— Надявам се — Мелиса кимна към тоалетката. — Искам да ми разкажеш и за госпожицата на онази фотография. Толкова си приличаме с нея.
— О, забелязала си това, нали? — Шарлот стана, отиде до снимката и я взе. — Това е братовчедка ти Мелиса — наша далечна роднина.
— Разбирам. Кръстена съм на нея, нали?
Очите на Шарлот просветнаха.
— Сега си спомни.
— Не съвсем, майко — заувърта Мелиса. — Логично е да се предположи.
Като гледаше към снимката, майката се усмихна.
— Знаеш ли, приликата между вас двете наистина е необикновена. Всъщност начинът, по който се държиш и разговаряш след падането, почти като че ли… — внезапно остави фотографията на мястото й. — Но това е невъзможно, нали?
Мелиса благоразумно замълча.
— Разкажи ми повече за братовчедката Мелиса — настоя тя.
Шарлот прекоси стаята и седна в края на леглото.
— Нейното семейство Монтгомъри са построили тази къща през 1840 година.
— Разбирам. Фамилията оттогава живее тук.
Шарлот поклати глава.
— Не. Оттогава са живели най-малко седем поколения. Семейството се е преместило от Мемфис преди 1860 година, когато и името се е променило.
— От Монтгомъри на Монроу, така ли?
— Да.
— И как е станало това?
Шарлот се намръщи. Опря ръка на бузата си.
— Всъщност не знам точно. Никой от семейството не е запазил подробни спомени.
Мелиса въздъхна с надежда.
— В такъв случай вие знаете малко за тези Монтгомъри, които са построили къщата?
— Страхувам се, че е така. Имаме няколко стари писма, писани от братовчедката Мелиса.
— Наистина ли? — възкликна момичето.
— Да, а също и малко кореспонденция от първия Монтгомъри, мисля, че се казваше Джон. Писал е до съпругата и дъщеря си.
— О, колко вълнуващо! — възкликна Мелиса.
На Шарлот явно й стана приятно.
— Страхувам се, че това е всичко, което притежаваме.
— Мога ли да видя някога тези писма? — попита Мелиса нетърпеливо.
— Разбира се. Писмата на братовчедката са някъде в твоята стая, а другите — у Агнес.
Мелиса мълчаливо се опитваше да осъзнае тази информация. Внезапно изпука с пръсти и попита:
— Но след като семейството се е преместило, защо живеем в тази къща?
— Наистина ли не си спомняш? — попита Шарлот.
— Не, майко.
— Добре. Много скоро след като се оженихме с баща ти в Бирмингам, свекър ми почина и Хауард наследи значителна сума. Отдавна беше намислил да започне свои бизнес. Посетихме няколко града в южните щати, за да търсим подходящо място за фабриката, която искахме да основем. Най-удобен ни се стори Мемфис. Тогава Хауард разбра, че всъщност корените на рода му са оттук. Представи си радостта ни, когато разбрахме, че се продава и старата семейна къща.
— И тогава я купихте?
— Да. Оттогава живеем тук. Ти си родена и отгледана в нея, мила.
— Колко интересно — каза Мелиса. — Да живееш в къщата на своите предци. Сигурно се чувствате така, сякаш Господ е чул молбите ви.
Шарлот поклати глава учудено.
— Просто не мога да разбера промяната у теб. Преди никога не проявяваше интерес към генеалогията, а още по-малко към религията.
— О, да, майко — усмихна се Мелиса. — Изглежда, ставам специалист и в двете области.
Глава 10
Малко по-късно се появи Хауард Монроу, който водеше доктор Карнес, все още облечен като за голф. Навъсен, лекарят се качваше без желание нагоре по стълбите към стаята на Мелиса. Когато влезе при нея, проведе с пациентката си кратък, но ожесточен спор по въпроса да постъпи ли в болница или не. След няколко учтиви, но твърди отказа от страна на болната, той вдигна ръце. Прегледа я набързо, заяви, че „би могла да живее“ и си отиде.
Половин час по-късно Шарлот й съобщи, че Джеф е пристигнал и я чака в салона. Прекалено развълнувана, Мелиса не можеше сама да се облече и да се среши. Майка й й помогна.
Докато слизаше по стълбите, Мелиса почувства, че предстоящата среща я вълнува. Чувстваше се неудобно в оскъдните дрехи, които майка й настоя да облече. Правата светлосиня пола едва покриваше коленете й. Бялата й блуза обаче беше закопчана догоре. Беше обула отново онези странни прозрачни чорапи и ниски кожени пантофи. Не стигаше това, ами Шарлот беше накъдрила косата й около челото и раменете с един странен уред, наречен „електрическа маша“. Чудното нещо не се беше загряло от някакъв фенер. Горещината му дойде от специална жица, през която течеше силата, наречена „електричество“. Интересно й беше да гледа този уред, но се чувстваше неловко с новата си прическа. Беше привикнала да носи косата си на кок.