Когато стъпи на последното стъпало, Мелиса погледна същата малахитова плочка, която тя и баща й бяха „кръщавали“ в същата тази къща преди два дена. Беше очарована, че камъкът е още тук след сто и четиридесет години. Дали беше ударила главата си в същата колона, когато беше паднала? Ако беше така — какво трябваше да се случи? Погали полираната повърхност на овалния камък, но нищо не стана.
Пристъпи в салона загрижена. Сърцето й подскочи от радост, когато видя Джеф, изправен до прозореца. Стоеше с гръб към нея. Слънчевите лъчи очертаваха деликатния му профил и танцуваха из гъстата му коса. Синият костюм подчертаваше красотата му. Изглеждаше толкова елегантен и властен. Тя го гледаше и се наслаждаваше на чувството на доверие, спокойствие и удовлетворение, което я обземаше в негово присъствие.
— Джефри… — извика колебливо.
Той се извърна радостно. Заслепи я светлината на засмените му очи.
— Миси… всъщност Мелиса, скъпа! — прекоси бързо стаята и я целуна по бузата. — Как се чувстваш?
— Много по-добре, благодаря — отговори усмихната тя. „Особено когато си тук“, добави мислено. — А ти как си?
— Аз съм добре, скъпа. Ти си тази, за която всички се безпокоим — изражението му стана загрижено, когато той повдигна косата й и нежно докосна подутината на челото й. — Майка ти ми каза, че днес си припаднала отново. Идвал е докторът.
— Това беше последица от… свръхдоза информация — увери го тя. — Годините… разбираш ли? Доста от тях ми се губят.
Той се обърка напълно.
— Годините? Свръхдоза?
— Ще ти обясня.
— Надявам се — усмихна се и взе ръката й. — Нека да седнем.
Двамата седнаха на старинния диван.
— Първо, сигурна ли си, че си добре? — попита Джеф загрижено.
— Добре? — попита тя плахо.
— Да, как се чувстваш?
— О, чувствам се добре, благодаря — увери го тя.
Той стисна ръката й.
— Сега по-малко ли си объркана, скъпа?
Тя кимна.
— Тогава ми разкажи за онези години, за които ми спомена.
— Загубила съм доста от тях…
— Искаш да кажеш, че не си ги спомняш? — изумен попита той.
— Да. Предполагам — да. Обаче се опитвам да ги възстановя — намръщи се тя. — Успях да науча доста в библиотеката днес. В енциклопедията…
Джеф се подсмихна.
— Разбирам. И това беше причината да припаднеш? Прекалено много информация? Претоварване на веригата, така да се каже.
Тя се замисли за момент и изпука с пръсти.
— Искаш да кажеш, подобно на електричеството, което тече в машата?
Той се разсмя.
— Точно така.
Тя кимна сериозно.
— Да, предполагам, че това беше причината.
Усмивката му премина в загрижена гримаса.
— Тогава наистина имаш амнезия.
Очите й се разшириха.
— О, сигурна съм, че не е така.
— Спомняш ли си какво означава амнезия?
Тя прехапа устни.
— Не, но ако я имам, как мога да си я спомня?
Джеф седеше безпомощен. Облегна се назад и избухна в смях.
— Нещо погрешно ли казах? — попита тя унило.
Джеф взе ръката й и я целуна.
— Разбира се, не, скъпа. Всичко, което казваш, е правилно. Толкова си очарователна!
— Наистина ли? — попита тя съсредоточено.
— Да — погледна я загрижено. — Но тази амнезия е опасна работа.
Тя се начумери.
— Звучи сериозно.
— Наистина ли не си спомняш нищо за родителите или нещо друго отпреди падането?
Тя се усмихна.
— Страхувам се, че е засегнато преди всичко душевното ми равновесие. Упорито се опитвам да се аклиматизирам. Най-трудно свиквам с необикновените приспособления.
Той изглеждаше учуден.
— Приспособления?
— Да. Машините, които почистват килимите, водата, която тече по тръбите, телефоните, звънците и лампите… и всичко останало.
Джеф поклати глава удивен.
— Велики боже, говориш така, сякаш не си живяла сред цивилизацията. Нямах представа, че нараняването ти е било толкова дълбоко… Може би трябва наистина да постъпиш в болница.
— Не, Джеф, моля те! — проплака Мелиса. — Доктор Карнес и аз вече спорихме по този въпрос. Той не може да намери нищо обезпокояващо в мен, може би само душевното ми състояние. Дори допуска, че това объркване скоро ще премине от само себе си — прехапа устни и продължи: — Между другото, не съм сигурна, че мога да изляза навън. Има толкова много страшни… неща.