Точно по този въпрос щеше да има неприятности, които не беше очаквала. По-късно същата сутрин Миси лежеше на кревата в стаята си. Бореше се с досадата, когато нахълта Лавиния.
— Чудесни новини, скъпа, Фейбиан е тук и те очаква долу в салона — съобщи тя чаровно.
— Предай му, че може да чака, докато се вкочани — отговори Миси също толкова учтиво.
Лавиния се изкиска.
— Аз очаквах това. Казах на доброто момче, че ако откажеш да слезеш, той може да се качи горе при тебе.
Миси светкавично седна на леглото.
— Не си го направила!
— Напротив, точно така му казах — отговори Лавиния. — Уверявам те, че ако го принудиш да се качи тук, няма да му хареса. Фейбиан има доста труден характер.
— По дяволите! — Миси скочи на крака. — Добре, ще сляза да се видя с този дръвник. Но само за да му кажа да върви по дяволите.
Миси се втурна към вратата, като два пъти се спъна в полата си.
— Леле, мамче, как се оправяш с тези дяволски фусти? — извика, напусна стаята и тръшна вратата.
Лавиния се заливаше в смях.
Когато нахълта в салона, срещу нея стоеше Фейбиан и се усмихваше. С ослепително белите си зъби изглеждаше малко подличък и лъснат, като Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Беше облечен в кафяв редингот и бежови панталони, копринена риза и черна връзка.
— Добър ден, скъпа Мелиса. Надявам се, че се чувстваш по-добре — въпросът му беше пропит с циничен хумор.
Миси успя да запази ледено изражение, въпреки че сърцето й трепна от дълбокия му глас и искрите смях в тъмните очи.
— Името ми е Миси. Имах по-добър ден, благодаря — а мислено добави: „Всъщност имах по-добър живот.“
Той се изхили и пристъпи напред.
— Сега, след като съм тук, бихме могли да променим положението.
Миси се изсмя.
— Иска ти се. Слязох долу, защото майка ми ме принуди — и с престорена усмивка добави: — И за да ти кажа, господине, да вървиш по дяволите.
Той подсвирна.
— Май не сме в добро настроение днес?
— А също и нямаме време — отсече Миси. — Затова, ако ме извиниш…
Тя се обърна да напусне стаята, но Фейбиан хвана ръката й и я изви зад гърба.
— Почакай малко, Миси.
Тя го изгледа кръвнишки.
— Остави ме да си вървя, нахал такъв!
— Наистина ли мислиш, че можеш да се отървеш от мене толкова лесно? — очите му я гледаха насмешливо. — Но ти забравяш, че съм много по-силен от тебе. Да не говорим, че съм по-възрастен и по-умен.
— Ха! Я ме остави на мира. Ти си най-нахалният, най-саможивият…
— Ей, Миси — смъмри я той, — ако продължаваш да изливаш яда си толкова предателски, ще бъда принуден да затворя прекрасната ти уста — той я придърпа по-близо и се загледа в устните й многозначително.
— По дяволите, остави ме да си вървя! — гласът й издайнически трепна, както и цялото й същество.
Той се усмихна вбесяващо.
— Ще те пусна само ако обещаеш, че няма да бягаш отново.
— Добре! — извика тя ядосана.
— Добре? — повтори той озадачен.
— Съгласна съм с твоите условия, господин Фонтено. Само махни мръсните си ръце от мен.
Той я пусна и се усмихна.
— Как е подутината на челото ти?
— Още черна и виолетова, благодаря.
Той критично изгледа балната й рокля.
— Доста странно облекло за разходка с карета.
— Свършвай с приказките, Фонтено.
— Само се опитвам да те разсмея, скъпа.
— Ще се засмея, като си отидеш.
Той само повдигна вежди и изтръска несъществуващия прах от ръкава си. Тя повдигна ръце и попита:
— Какво искаш?
Фейбиан я погледна лениво.
— Мисля, че вече си разбрала.
Лицето й почервеня от яд.
— Само в мечтите ти! Сега ме остави на мира и си гледай работата.
Той тръсна глава весело.
— Миси, доставяш ми истинско удоволствие! Не мога да повярвам, че с теб е станала такава промяна. Заявявам, че падането определено разкри по-добрите ти качества. Въпреки че, честно казано, профуча по стълбите като дърта вещица, мила… — той пристъпи по-близо и заразглежда лицето й. — Изглеждаш с пет години по-възрастна.
Миси издаде звук на разярена тигрица. Следващото, което Фейбиан разбра, беше, че лежи по гръб на пода. Разтъркваше брадата си и гледаше нагоре напълно изумен. Не можеше да повярва, че това е момичето, което с един замах го повали в краката си.
— Защо, ти, малка злобарка…
Тя размаха юмрук над него.
— Ако още веднъж ме наречеш възрастна, ти, дръвник такъв, за погребалните бюра ще настане празник.