Той стана на крака и я погледна с разширени очи.
— Какъв демон те е обзел? Държиш се като обезумяла.
— Напълно съм нормална — отряза го Миси. — А ти си получи това, което заслужаваше.
— О, така ли? — изкрещя той.
— Да, така! — изкрещя тя в отговор.
— Тогава може би и ти трябва да получиш това, което заслужаваш.
Тя пристъпи към него, като го гледаше право в очите.
— Добре. Какво може да те спре, говедо такова.
Вбесен, Фейбиан заклати пръст срещу нея.
— Ти си една кавгаджийка.
— Чак сега ли забеляза това? — подигра му се тя, като вдигна юмруци.
Фейбиан я гледаше, като клатеше глава удивен.
— Не мога да повярвам на ушите си.
— Тогава умри!
Фейбиан се разсмя. При вида на това твърдоглаво, властно същество забрави гнева си.
— Знаеш ли, така ми харесваш повече, Мелиса… Миси, За мен ще бъде удоволствие да те опитомя. Въпреки всичко, ти трябва да бъдеш наказана за грубото си поведение.
Тя отново зае агресивна поза.
— Приготви се да целунеш земята отново.
Но този път Миси не разбра какво става с нея. Преди да успее да си поеме дъх, Фейбиан я сграбчи, привлече я към мускулестото си тяло и притисна устни към нейните. Викът на протест замръзна в гърлото й. Отначало тя се опита да се бори, но след това се отказа.
Фейбиан Фонтено беше дръвник, мижитурка. Но Миси скоро установи, че беше и най-страстният мъж на земята. Целуваше я така, сякаш щеше да я погълне, а това й беше приятно…
Устните му бяха горещи, настоятелни, страстни. Ухаеше на кафе и цигари. Желанието му обзе и нея. Когато езикът му се стрелна между устните й, като дързък грабител, силна тръпка я разтърси от глава до пети. Никога преди не беше се чувствала така. Сърцето й биеше лудо. Гърдите и се устремиха към смазващия натиск на гръдния му кош. Гърбът и като че се подпали, когато Фейбиан я обгърна с ръцете си. Успя да извърти устни от неговите, но той открадна дъха й и отново впи устни в нейните. Почувствала настойчивия му, жаден език, тя можа само да простене и да го поеме.
Когато най-после той се отдръпна от нея, тя се олюля. Той се усмихна и я подхвана. Взираше се в прехласнатото й лице с нежно възхищение.
— Предполагам, че сега си отмъстих. Изглежда, това беше наказание и за двама ни.
Миси си спомни, справедливото си възмущение и го отблъсна.
— Защо го направи, негодник такъв?
Очите му гледаха с гняв.
— Мелиса, заклевам те…
— По дяволите, казвам се Миси! Аз те заклевам — да не те виждат повече очите ми! Ако ме докоснеш още веднъж…
— Беше примряла от удоволствие в ръцете ми, Миси! — заяви безжалостно той.
Тя замахна да го удари, но той хвана ръката й. Тялото й отново беше притиснато до неговото, а устните й — отново под неговите. Когато я пусна, очите й бяха премрежени, а неговите излъчваха доволство.
— Така — каза той, като оправяше маншетите си съсредоточено. — Може да се качиш горе и да смениш тази неподходяща рокля с костюм, достоен за моя годеница. След това ще се разходим из града, ще обядваме в хотел „Тайозо“ и ще обсъдим новата дата за сватбата — усмихна се. — Ще го направиш доброволно, скъпа.
Миси беше готова отново да се впусне в обяснения, но той сграбчи лицето й с двете си ръце. Тя замръзна, като видя, че е готов отново да отмъщава.
— Не казвай нищо — помоли той. — Търпях избухванията ти, защото знам, че преживя нещо наистина опасно. Но и моето търпение има граници. Ако ме ядосаш отново, уверявам те, че ще съжаляваш.
Миси отвори уста, за да възрази, но разбра грешката си твърде късно. Той вече я целуваше настойчиво.
— Е? Ще се преоблечеш ли, или да…
— Да, Фейбиан — покорно отговори тя. Обърна се и излезе като замаяна от стаята.
Глава 12
— Не мога да повярвам, че на мен се случва подобно нещо — мърмореше Миси.
Седеше до Фейбиан в неговия кабриолет, теглен от петнист сив кон. Беше си облякла модерна рокля от крепиран жълт муселин. Перата на смешната шапчица, кацнала върху главата й, се поклащаха ритмично.
Фейбиан дърпаше юздите, а Миси се беше вкопчила с пръсти в кожената седалка. Беше й трудно да поддържа равновесие. Кабриолетът друсаше, залиташе и скърцаше. Очевидно тези хора никога не бяха чували за модерни превозни средства, като за автомобил например…
Гледката около тях й беше непозната. Движеха се тромаво по настлан с дъски път край безкрайна плантация за памук. От време на време се разминаваха с други файтони и карети. Миризми на влажна пръст и тор изпълваха въздуха.
Къде, по дяволите, беше Мемфис? Къщата, в която се беше родила, беше неузнаваема. Липсваха гаражът шестте бани, модерната кухня. Някои забележителности около къщата също липсваха. Не видя съседите. Нямаше улични лампи, коли, полицейски патрули. Само една безкрайна подлудяваща мръсотия. Ако все още й беше останала някаква надежда, че е променила само мястото, а не времето, то и тя окончателно изчезна.