Но Фейбиан явно нищо не го вълнуваше. Подвикваше безгрижно на конете и от време на време тръскаше цигарата си. Миси беше се опитала да всмукне от устните му примамливия аромат на никотина. Сега й изглеждаше смешно, че някога е желаела да живее в предвоенните години. Елегантните рокли, които винаги беше смятала за прекрасни, сега й се струваха глупави. Беше пренесена в древно време без модерните удобства, с които бе свикнала, във времето, когато жените са били лична собственост на такива негодници като Фейбиан.
Беше я принудил да се държи така предателски в къщата преди малко. Защо, за бога, беше позволила на този дръвник да я целуне? В действителност тя мразеше този мъж, който претендираше да бъде неин годеник.
Все още разстроена, Миси наблюдаваше Фейбиан: силната му челюст и красивите устни, правилния му профил и тъмните очи. Раменете му бяха широки, тялото — мускулесто, краката — дълги и жилести. Неприлични образи изпълниха съзнанието й. Представи си как тези дълги крака притискат плътно тялото й, а тя стене от удоволствие.
Отпъди мислите си далеч от опасната територия. О, небеса! Как можеше този мъж да бъде толкова греховно красив? А как хубаво целуваше само! Миси трябваше да си признае, че никой друг мъж не беше успял да предизвика такава страст у нея. Целувките на Джеф направо бледнееха в сравнение с неговите.
Мисълта за Джеф и света, който беше оставила зад себе си, я заля с меланхолична вълна. Дали липсваше на годеника и родителите си? Те определено й липсваха. Ако теорията й беше вярна, тя и тази Мелиса си бяха разменили местата във времето, така че хората трябваше да приемат Мелиса за нея, а нея — за Мелиса. Каква умопомрачителна бъркотия! Със сигурност имаше различия между нея и далечната й братовчедка. Новите й родители и Фейбиан вече бяха забелязали това, но явно си го обясняваха с падането. Тъй като беше налице физическа прилика, Миси разбираше, че е нормално да я вземат за Мелиса и обратно. Често беше наблюдавала фотографията на братовчедка си и намираше, че физическата прилика между тях беше направо удивителна.
Дали наистина двете бяха разменени? Ако да, как беше станало това? Дали странният камък беше осъществил магията? Дали двете живееха чуждия живот? Тази възможност я накара да изпъшка.
— Къде се отнесе, мила? — приятен мъжки глас я отрезви. — Преживяваш отново страстните ни мигове, нали? — Фейбиан се беше обърнал към нея с цинична усмивка.
Миси го прониза с поглед.
— Иска ти се! — отряза го тя.
— Все пак трябва да имаш някакви чувства към мен.
— Първото е омраза!
Той се изхили.
— След като не си се пренесла към спомените на споделеното ни блаженство, защо тогава изглеждаш като омагьосана?
— Не е твоя работа.
— Днес сме доста раздразнителни, нали? — усмихна се печално и отново се обърна към коня. — Дявол да го вземе, нямам представа какво те промени така. Дали цицината върху главата ти или просто си заприличала на себе си. Но такава ми харесваш, мила. Наистина е така.
— Недей да свикваш с мен. Нямам намерение да оставам дълго време тук — отряза го тя.
След малко Фейбиан отново се обърна към нея.
— Какво искаш да кажеш?
Миси съжали, че се беше изпуснала. Беше изказала на глас мислите си. Искаше да избяга от този свят, в който беше попаднала. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Искаше преди всичко да избяга от тези смущаващи чувства към Фейбиан. Миси беше свикнала да бъде наясно със себе си. А този Фонтено някак успяваше да разклати равновесието й. Това я плашеше изключително много.
— Е, Миси? — попита той. — Къде планираш да заминеш?
Тя сби рамене и дълго гледа надолу, за да се успокои.
— Просто исках да кажа, че няма да се омъжа за тебе.
Изведнъж лицето му стана ужасно сериозно.
— В такъв случай ще се наложи да променя намерението ти — въпреки че думите бяха казани спокойно, това не смекчи убийствената им заплашителност.
— Само че не в това столетие — отговори дръзко тя и се разсмя на глас.
Фейбиан се намръщи: Миси се смееше, сякаш беше казала шега, чийто смисъл той не разбираше. Неволно се замисли върху странната промяна в годеницата си. Ако не я познаваше добре, би се заклел, че до него седи съвършено чужда жена.
Това беше невъзможно, разбира се. Ако се съдеше по външния вид, това си беше същата Мелиса, само дето падането очевидно я беше състарило. За сметка на това неузнаваемо се беше променил темпераментът и. Сегашната й агресивност нямаше нищо общо с кроткия и мек нрав на Мелиса, която познаваше. Дали падането я беше променило, или жената до него беше съвършено различна личност?