Тръсна глава и отхвърли тази възможност: всеки глупак знаеше, че нямаше начин момичето да бъде друго. Тази мисъл го накара да осъзнае, че не искаше предишната Мелиса обратно. Искаше да запази новата, очарователна Миси.
Погледна я: седеше красива и горда до него. Това момиче никога не би завел в Африка. Това момиче би завел в Париж. Би го черпил с черен хайвер и шампанско… в леглото си. Желаеше я. Какво удоволствие беше да я целува! Мелиса винаги беше посрещала ласките му със страх и отвращение. Но тази нова… Миси… Беше толкова страстна и чувствителна. Искаше отново да усети тези сладки устни под своите. Искаше да я предизвика да се задъха и да го пожелае. Искаше да я принуди да му отдаде душата си — щеше да я погълне цялата.
— О, господи! — не преставаше да възкликва Миси, когато минаваха по улиците на града.
Когато най-после стигнаха центъра на Мемфис, на Фейбиан вече му бяха омръзнали смахнатите реакции на спътницата му и той се присмя:
— Глупаво момиче. Очите ти са станали като паници. Като че ли никога преди не си виждала града.
— Не е лъжа — смотолеви тя.
Вече беше разбрала, че не живее в двадесети век, но това, което видя, я шокира. На мястото на огромния град стоеше малко градче с мръсни улички и дървени къщи, нямаше ги модерните небостъргачи и магистрали на Мемфис, а вместо блестящите магазини имаше няколко паянтови постройки — бакалия, конюшня и пивница. Конете бяха завързани впрегнати. Няколко възрастни мъже и двама чернокожи се мотаеха около тях. Файтони и кабриолети разпръскваха кал, като минаваха по улицата. Вонеше на отпадъци и канал.
Невероятно! Миси все още се опитваше да възприеме видяното, когато завиха по тясна улица, на чиято табелка пишеше „Адамс стрийт“. Това място й беше познато като викторианското селище.
— О, боже господи! — възкликна отново тя.
Фейбиан продължаваше да се усмихва, докато Миси зяпаше необичайните картини. Липсваше известната къща с фонтана. Наблизо обаче забеляза задната, най-стара тухлена част от къщата на Лий. Предните две отделения липсваха. Надолу по улицата строители работеха на строеж, който Миси знаеше като къщата на Мелъри Нийли…
Миси се разтрепери: това наистина беше Мемфис, но не този, който познаваше.
На следващата разнебитена постройка висеше надпис „Търговия с роби“. Пет-шест чернокожи се трупаха около един облечен в редингот господин. За Миси тази гледка беше най-ужасяваща. Знаеше, разбира се, че в плантациите имаше роби, но беше прекалено заета със себе си, за да ги забележи. Това, което видя обаче — човешки същества да се купуват и продават… Седеше занемяла.
Завиха към централната улица по един склон точно над реката. Вцепенена, Миси се взираше в необичайните тухлени постройки, в преминаващите коли, в лодкарите и търговиите, трупащи се по дъсчената пътека край реката. По-надолу видя мястото, където трябваше да бъде пристанището. Сега там имаше само редица бараки и съвсем примитивни плавателни съдове. В далечината, нагоре по Мисисипи, пухтеше параход.
Нищо не беше на мястото си, с изключение на възвишението и реката. Нямаше ги мостовете, разпростиращи се чак до Арканзас. Нямаше го западен Мемфис на отсрещния бряг.
— Добре ли си, Миси? — попита Фейбиан.
Пребледняла до припадък, тя успя да свие рамене.
— След като ударих главата си, предполагам, ми се губят много неща — а мислено добави: „Станали преди сто и четиридесет години, например.“
Минути по-късно Фейбиан преведе Миси през елегантната колонада на хотел „Гайозо“. Във фоайето се тълпяха хора — жени с дълги поли, мъже с тъмни костюми и плантаторски шапки, мотаеха се деца — момчета в моряшки костюми, момичета облечени в мини копия на роклите на майките си. Мястото беше твърде тясно за толкова много хора. Въздухът вонеше остро на неизмити тела — тоя народ никога ли не беше чувал за сапун и дезодорант!
Гадеше й се от тази смрад. Не беше усетила неприятна миризма от родителите си и от Фейбиан, но тази тъпканица беше направо отвратителна.
— Откъде идват всички тези хора? — обърна се към спътника си.
— Слезли са от парахода, който току-що спря на пристанището — обясни той. — Те имат намерение, както и ние, да обядват в трапезарията на хотела. Надявам се да намерим място.
Огледа се и щракна с пръсти на сервитьора. Той се усмихна като на приятел.
— Имаме късмет. Джули е тук.
Сервитьорът, който добре познаваше Фейбиан, беше представен на Миси. След това ги поведе към една закътана маса в ъгъла Миси седна, наля си вода, отпи и се огледа. Обстановката беше приятна: високи тавани и кристални полилеи, папрати и цветни килими. Миси забеляза, че всички обядващи бяха облечени по един и същи начин, и разбра, че наистина щеше да изглежда скандално с деколтираната си бална рокля. Почувства се благодарна на Фейбиан, че беше настоял да се преоблече. Харесаха й снежнобялата покривка на масата, старомодният кристал, красивият китайски порцелан. Все пак тази епоха си имаше своите прелести…