— Звучи чудесно.
— О, така е! — той се изправи на крака. — Но нека да я запазим за друг ден. Сега да се повозим.
Мелиса се колебаеше. Търсеше начин да отклони предложението.
— Мама ми спомена, че идваш от работното си място. Сигурен ли си, че не те откъсвам от задълженията ти?
Той размаха пръст пред лицето й.
— Добър подход, но не върши работа. Хубавото на собствения бизнес е, че можеш да си взимаш почивен ден, когато си искаш. Днес ще излезем с колата и ще отидем някъде да обядваме.
Изплашеният й поглед го умоляваше.
— Но, Джеф, знаеш, че тези чудовища, които се движат без коне, ме плашат до смърт. Виждала съм ги от прозореца — направо хвърчат. Майка и татко имат няколко от тях, но аз дори не ги докосвам.
— А-а — извика той, — значи си напускала къщата?
— Посмях да разгледам само постройката за каретите — съгласи се тя.
— Постройката за каретите? Искаш да кажеш — гаража?
— Да.
Той стисна ръката й.
— Трябва просто да ми се довериш. Ще можеш ли да го направиш?
Лицето на Мелиса грейна.
— С цялото си сърце!
Пред къщата я очакваше чудесна изненада: карета с кон, а на капрата седеше кочияш със сламена шапка.
С вик на радост тя се обърна към Джеф.
— О, Джеф, карета! Това означава, че във вашето време все още употребявате такива превозни средства?
— Не те разбрах — каза той слисан.
Тя сви рамене.
— Няма значение.
Все още изумен, Джеф я поведе към екипажа.
— Възможно ли е толкова много неща да те плашат, Мелиса, дори и колите? Един мой приятел има бюро за обслужване на туристи. От него наех карета и кочияш за един ден. Кой не би искал да изпита удоволствието да се повози на старомодна карета теглена от кон.
Мелиса плесна с ръце.
— Кой наистина? Със сигурност не аз.
Когато бяха близо до каретата, по улицата изгърмя светлочервена спортна кола и Мелиса замръзна на мястото си. Джеф докосна ръката й и загрижено се взря в ужасените и очи.
— Защо се плашиш от колите и от всичко около теб? През целия си живот си била сред тях…
— Това е от годините, Джеф — каза неуверено тя. — От изгубените години.
— Все пак… начинът, по които се изразяваш, начинът, по който те впечатлява всичко… Като че си живяла в друго време…
Мелиса се поколеба за момент, после каза тъжно:
— Може би!
Но Джеф само се изсмя.
— О, скъпа, толкова си забавна! Като връх на всичко си придобила и чувство за хумор.
Все още се усмихваше, когато й помагаше да се качи в каретата.
Движеха се бавно с откритата кола по една права улица. Мелиса беше проточила врат и с безкрайно учудване и страх наблюдаваше непознатия свят, който се откриваше пред нея. Когато завиха зад ъгъла, забеляза няколко странни къщи — ниски и квадратни. Такива покриви не беше виждала никога. Пред една от къщите три момичета, облечени като момчета, се бяха качили на странни превозни средства на три колела. След това вниманието й беше привлечено от една музикална кутия, която гърмеше. Огромен бял фургон, за който си спомни, че се нарича камион, премина покрай тях. От едната страна беше украсен с надпис „Сладолед“. Когато камионът спря, трите момичета се втурнаха към него с монети в ръце.
Мелиса погледна към Джеф. Не Вярваше на очите си.
— Невероятно! Доставят сладолед по къщите?
— Мелиса, ти ме учудваш — отговори той и се обърна към кочияша: — Хей, Бил, спри за момент.
Файтонът спря и Джеф предложи ръка на Мелиса.
— Искаш ли да разгледаш камиона за сладолед?
Тя тръсна глава упорито.
— Оттук го виждам много добре, благодаря.
Той се усмихна.
— Добре. Почакай малко.
— Не мисля и да помръдвам.
Седеше напрегната и гледаше как Джеф пресече улицата, поговори кратко с шофьора, облечен в бели дрехи, и му подаде някакви пари. Минута по-късно се върна с три малки пликчета.
— Заповядай, скъпа — каза той, като й подаваше едно. Беше обвито в цветна хартия и много студено.
— Благодаря — отговори тя прехласната. — Какво да правя с това?
Джеф се разсмя.
— Първо свали опаковката, мила.
Мелиса смъкна хартията и ахна. Взираше се в пръчката от замразена смес. Беше оцветена във всички цветове на дъгата.
— Това е най-интересното нещо, което някога съм виждала!
Когато продължиха надолу по улицата, Мелиса все още се взираше в сладоледа и се колебаеше.
— Е, скъпи… — осмели се да попита тя накрая.
— Да? — попита той загрижен.
— Може ли да се яде?
— Това е сладолед. Можеш да го изядеш.
— О… — гледаше пръчката озадачена. — Как?
Сега вече на Джеф му стана весело.
— Ами, ближе се.
Тя продължаваше да се чуди, а Джеф се заливаше от смях.