— Значи сега ме намираш чувствен? Трябва да призная, че има някакъв напредък.
— Не се надявай на повече! Само защото за момент си проявил интелигентност, не означава, че трябва да променя отношението си към тебе.
— Но тази вечер все пак реши да излезеш с мен — подразни я той.
— Само защото майка ми организира благотворителна вечер у дома. Това е много по-лошо, отколкото да прекарам вечерта с теб. Но историята с плетката наистина преля чашата.
Той се разсмя.
— Скъпа моя, говориш странни неща — гласът му стана сериозен, както и погледът му. — Просто не мога да се въздържа да не загладя тези предателски забележки върху скъпоценните ти устни.
Миси се бореше със сексуалния копнеж, който предизвикаха у нея думите му, и се опита да отговори.
— Ти и…
— Третата армия на Патън? — помогна й той.
— Позна.
— Трябва да се запозная с този Патън.
— Повярвай ми, двамата си приличате много.
Замълчаха. Миси се загледа през прозореца. Влачеха се надолу по мръсен път, върху който падаха гъсти сенки от дъбове и бор. Откакто се беше пренесла тук, това беше първата гора, която виждаше.
— Знаех си, че нещо липсва — каза тя.
— Какво липсва? — попита той озадачен.
— Къде, по дяволите, е кудзуто?
— Какво?
— Кудзуто, идиот такъв.
— Никога не съм чувал подобно нещо. Какво означава кудзу?
— От небето ли падаш? — попита раздразнена тя. — Кудзу е лозата, която се отглежда в целия Юг.
Той се засмя.
— Уверявам те, котенце, че из целия Юг не са чували за твоето загадъчно кудзу.
— Аз не съм ти котенце.
Очите му блеснаха дяволито.
— Дай да видим. Ти не си моя любима, не си моя скъпа, не си мое коте. Моля те, кажи ми как да се обръщам към теб?
— Наричай ме госпожица Монроу, благодаря.
— Госпожица Монроу? — Фейбиан напълно се обърка. — Позволявам си да ти напомня, че фамилията ти е Монтгомъри.
— О, по дяволите, съвсем забравих.
— Изглежда, си забравила твърде много неща — той се намръщи, опита се да каже още нещо, но премълча.
Миси се загледа навън.
— Какво ще правим тази вечер?
— Искаш да кажеш, че и това си забравила?
Тя го изгледа кръвнишки.
— Много добре — каза той примирено. — От година и нещо ти и аз прекарваме заедно по една вечер през две седмици с три други двойки — нашите най-близки приятели.
— И какво правим през тези вечери? — попита подигравателно тя.
— Отначало вечеряме заедно. След това мъжете се оттегляме на коняк и цигари, докато жените бърборят.
— Искаш да кажеш, че прекарваме вечерта разделени?
— Обикновено мъжете се присъединяват към жените по-късно. Понякога играем карти или танцуваме кадрил. Това е, когато майката на Луси ни осигурява пиано. Обаче тази вечер мъжете ще напуснем по-рано, защото имаме събрание. Жените ще останете, за да подготвите вещите за благотворителния базар.
Миси беше прекалено объркана, за да може да говори.
— Ти се шегуваш…
— Ни най-малко.
— Не може да бъде! — простена тя. — Нима наистина съм умряла и съм попаднала в Бостън…
Глава 16
Вече се здрачаваше, когато стигнаха края на мръсния път. Кочияшът запъна конете. Пред тях величествено се изправи голяма постройка в гръцки стил. Под нея спокойно се носеха водите на Мисисипи. Чувство за нещо познато обхвана Миси. Разбра, че беше виждала тази къща и преди, дори беше влизала вътре, въпреки че боята изглеждаше по-свежа, а зеленината и постройките бяха малко необичайни. Това беше лятната вила на семейството на Джеф през 1992 година!
— Това място ми е познато! — извика тя.
Фейбиан се усмихна, когато отвори вратата да излезе навън.
— Добре, че от време на време нещо ти е познато — измърмори той.
— Чия е тази къща? — попита тя, когато й помагаше да слезе.
Той извъртя очи и я поведе към алеята.
— Познанията ти май са много ограничени. Това е къщата на Луси и Джереми Сержънт — нашите домакини за вечерта. Разбираш ли, всеки път се срещаме в различни къщи.
— Така ли? — възкликна тя безочливо. — И къде ще се срещнем, когато дойде нашият ред?
— В твоята или в моята къща — отговори той. — Ние сме единствената двойка, която още не е сключила брак — в гласа му се долови решителност. — Но това скоро ще се оправи, любов моя. Когато се оженим, ще приемаме гости в моя дом, докато си построим наш собствен.
— Ха — присмя се тя, — а как ще реагират родителите ти, когато започнеш да се разпореждаш в къщата им?
Фейбиан спря. Лицето му беше окаменяло.
— Не се безпокой — отговори той остро. — Родителите ми се разболяха — не си ли спомняш, че ти казах вчера? Загубих и двамата след една епидемия от жълта треска преди две години. Сега живея с баба си и дядо си.