И още. След като беше хваната в капана на миналото време, можеше малко да образова тези хора. Това се отнасяше особено за жените, Фейбиан Фонтено също трябваше да бъде поставен на мястото му.
Фейбиан се прибираше към имението си в мрачно настроение. Беше на края на търпението си с Миси. Плашеше го до смърт фактът, че беше си загубил ума от любов по тази малка заядливка.
Беше успяла да постигне някакъв успех тази вечер, след това беше дръзнала да му намекне, че се е възползвала да задоволи собствения си сексуален глад.
Внезапно се усмихна. Осени го прекрасна идея. Защо да не даде на тази кавгаджийка точно каквото искаше и да я зареже. Може да беше по-добра от него на покер тази вечер, но тя очевидно забравяше, че картите държи той. Скоро щеше да извие врата на тази нахалница.
Засмя се. Идеално. Малките момичета, които играеха опасна игра, като Миси, съвсем скоро попадаха в леглото… после забременяваха… след това бяха повличани към олтара.
Глава 19
— Мелиса, все някога трябва да влезеш в кола — увещаваше я Джеф.
На следващия ден двамата стояха пред къщата, въздухът в късния следобед беше хладен и остър. Тя беше облечена в щампована рокля и летен пуловер. Той — в спортна риза, яке и дънки.
От десет минути я увещаваше да се качи в колата, Мелиса обаче стоеше като вкопана в земята и гледаше разтреперана блестящото чудовище, паркирано в края на алеята. Тя закърши ръце.
— Толкова ми хареса разходката с каретата оня ден, но все още се страхувам от тези… зверове. Те хвърчат с такава невероятна скорост…
— Ние ще караме бавно, мила. С тридесет километра в час.
— Тридесет километра в час? Чувала съм, че влаковете се движат толкова бързо, въпреки че аз никога не съм се возила в тях.
Джеф поклати глава.
— Какви ги говориш? Хайде, не искаш ли да видиш моето любимо място на хълма?
— Да, но…
Този момент на нерешителност от нейна страна беше достатъчен. Джеф я хвана за ръката и я задърпа нежно. Отвори вратата на лъскавата машина.
Мелиса хапеше устни и разглеждаше вътрешността й: толкова много циферблати, лавици и бутони… Всичко това я плашеше.
— Какво да правя?
Той се разсмя.
— Просто седни на седалката, мила.
Мелиса преглътна, наведе се и седна бързо. След като затвори вратата, Джеф заобиколи и се плъзна на седалката до нея. Някакъв звънец започна да звъни, тя се притисна към Джеф.
— Какъв е този звук?
— Предупреждава, че ключът е на запалване.
— О, разбирам… — изпъшка тя и трепна, когато един ремък се доближи и се усука около нея като змия.
Джеф се усмихна на неспокойната й реакция.
— Автоматични колани за седалките. Не си ли спомняш?
Тя енергично тръсна глава и се вкопчи в седалката, когато Джеф завъртя ключа. Стори и се, че колата оживява.
— Какво става сега?
— Това е двигателят, мила. Дава сила на колата — намигна й той. — Нали се сещаш? Като влака.
Тя кимна, разширила очи. Имаше чувството, че се плъзна по леден блок, когато колата потегли.
— Успокой се, мила. Няма да позволя нищо да ти се случи.
— Караш много бързо! — преглътна на сухо и едва поглеждаше през прозореца как улиците и къщите профучават покрай тях.
— Тридесет километра в час — подразни я той. — Ако карам по-бавно, ще ме глобят.
— За какво?
Джеф се усмихна и постепенно увеличи скоростта. Пътуваха по улицата, която Мелиса си спомняше от предишния ден. Край тях преминаваха странни магазини и ресторанти, стълбове с опънати между тях жици. Блещукаха светлинки. Мелиса вече знаеше, че по тези жици течеше странното електричество. Имаше и такива, по които течаха гласовете на хората.
Мелиса малко се поуспокои, когато Джеф зави в близкото двупосочно шосе. Наоколо имаше гора.
— Този път заобикаля града — обясни той. — Ще ни отведе до хълма, където е лятната вила на майка ми.
— Ще бъде ли майка ти там?
— Не, мила, но тя би искала да те види в най-скоро време. Доста е загрижена за теб след падането ти. Между другото, обещах й на връщане да я вземем, за да вечеряме заедно. Имаш ли нещо против?
Тя кимна с глава.
— Много мило от твоя страна, Джеф. Ти си достоен син. Със сигурност ще ми бъде приятно да се запозная… да видя майка ти отново — внезапно тя се намръщи. — Искаш да кажеш, че ще бъдем сами в къщата, без придружител?